Нечия малка и силна ръка подръпваше телчетата, които затваряха раните ми. Знаех, че е Сандра. Даваше ми знак, че иска да отидем в нашата стая, за да си почина. Искаше да ме изкара от командния център и да ме вземе под своите „нежни“ грижи. Но си даваше сметка, че не бива да ме командори на всеослушание. Не беше част от щаба, поне официално, и беше достатъчно съобразителна да не прекъсва разговор между висшестоящи офицери.
Обърнах се да я погледна с нещо като усмивка. Май усмивката не ми се получи, поне ако се съдеше по намръщената ѝ физиономия. Разбрала бе, че няма да се съобразя с желанията ѝ.
— Сандра, благодаря ти за помощта. Справи се отлично, както винаги. А сега би ли се върнала на мястото си в офиса?
Тя кимна, но отровният ѝ поглед беше красноречив и без думи. Не ми помогна да навлека горната част на костюма. Фръцна се и излезе от командния център. Ако не беше пружинният механизъм на вратата, със сигурност щеше да я затръшне. Трудно откъснах погледа си от нея — не знам как и защо, но когато беше ядосана, изглеждаше още по-секси.
Офицерите ми явно се почувстваха неудобно заради тази поредна сцена, макар че се опитаха да прикрият реакцията си, докато аз зяпах след Сандра като гимназист. Цялата тази история беше крайно непрофесионална, обаче изобщо не ми пукаше. Да рискуваш живота си в престрелка с извънземни червеи на новооткрита планета в служба на господари роботи също излизаше от рамките на нормалното. Старите правила не важаха, затова си създавахме нови. Пъхнах ръце в ръкавите на костюма и дадох знак на нанитите да го запечатат.
Насочих вниманието си към офицерите и почуках по екрана върху изображението на вражеските единици. Образът се приближи. Уви, приближението не показа нови неща. Схематичният куб в предупредително жълто просто стана по-голям.
— Ами ако е някоя от термоядрените им мини? — казах аз, изричайки на глас мисълта, която ме глождеше от известно време.
— Досега не са ни атакували по този начин — възрази Робинсън. — Едва ли биха рискували с радиационно замърсяване толкова близо до крепостта си.
— Да, но не е изключено да са променили плановете си след неуспешната атака. Може би радиацията вече им се струва приемлив компромис.
Робинсън въздъхна.
— Възможно е, сър. Всичко това никак не ми харесва. Инициативата е у противника. Досега ние само реагираме на атаките му.
— Ами да променим това. Разпрати танковете в обход. Да летят ниско с насочени надолу сензори. Искам да знам какво има под повърхността между нас и настъпващите вражески единици. След като заемат позиция, да изключат всички системи освен сензорите. Трябва да засечем точните позиции на врага. Прихванат ли нещо, да предадат незабавно данните.
Робинсън не бързаше да изпълни заповедта ми. Вместо това ме погледна разтревожено.
— Вече изгубихме четвърт от танковете, сър, а те бяха най-ефективните в последната битка.
— Не ме интересува. Врагът трудно ще се промъкне към танковете, без да бъде прихванат навреме от сензорите им. Червеите няма да ни нападнат от въздуха или по повърхността. Ще копаят под нас. Така действат. Ако ги засечем навреме, ще имаме предимство. Ако не друго, ние се движим по повърхността по-бързо, отколкото те — под земята.
Това сложи край на възраженията и щабът ми изпълни заповедта. Танковете заеха позиции между нашата база и исполинската планина, надвиснала недалеч в мрака. Знаех, че Сандра дебне като паяк в офиса ми, затова не припарвах натам. Поисках си нещо за ядене и пиене и получих сандвич с риба тон, който не беше направен с риба тон. Прокарах го с вода от мека бутилка. Поне водата беше студена и с приятен вкус, макар да знаех, че е рециклирана многократно. Нанитите бяха царе на филтрирането.
Танковете бързо откриха врага. След няма и час вече имахме ясна представа за ситуацията.
— Намират се на километър и половина под земята, сър — каза навигаторът, когото бяхме натоварили със задачата да следи подземните действия на противника. — Но се придвижват нагоре, към повърхността.
— Нека се опитаме да предвидим къде ще се намират след три часа — казах аз.
Навигаторът направи необходимите изчисления. Получи се нещо като конус, в който попадаха няколко от плитките тунели, които вече бяхме отбелязали на картата си — онези, които червеите бяха използвали при първия си щурм.
— Ето тук — казах и посочих един участък в горния ръб на конуса. — Ще излязат тук.
— Това води право към центъра на базата — каза майор Робинсън. — Едва ли биха избрали толкова директен подход.