Погледнах го. Явно случилото се с генерал Соколов му беше направило дълбоко впечатление. „Чудесно“, помислих си.
— Всъщност не. Ако не приемеш условията ми, просто заминаваш за континента със следващия товарен кораб.
Робинсън отново се умълча. След още миля-две стигнахме секретната база. Пехотинци охраняваха портите. Спряха хамъра, но щом ме познаха, ни махнаха да продължим. Тези бяха от най-лоялните ми хора. Лично ги бях избрал. Повечето бяха американци, но имаше и неколцина от индийските специални части. Оставил бях старши сержант Куон начело. Подадох се през прозореца и махнах на постовия да се приближи. Като го гледах, май беше от индийските командоси.
— Ефрейтор — казах му, — да е ставало нещо необичайно тук?
Той се втренчи в мен, после каза:
— Корабите си тръгнаха, сър. Всичките. Куон обяви най-високо ниво на тревога в базата.
— Добре. Корабите няма да се върнат. Отваряйте си очите за птички.
— Птички?
— Ако се стигне до нападение, ще го проведат с хеликоптери от кораби в крайбрежни води. Така смятам.
— Нападение ли, сър? Кой ще ни напада?
— Вероятно никой — казах аз, решил, че току-що съм пуснал слух, защото не мога да си затварям устата. — В момента положението е неясно, ефрейтор.
— Да, сър.
— Докладвай ми, ако видите нещо. Аз ще съм вътре при… при машините.
Продължихме напред и Робинсън се подсмихна.
— Нервни сме, а?
— Защо мислиш така?
— Не каза на момчето какво предстои. Явно предпочиташ да не се замисля твърде дълбоко на кого дължи лоялност.
Изгледах го продължително, докато той паркираше хамъра пред една стоманена конструкция. Заля ни вълна от сребриста светлина.
— Просто запомни едно, Робинсън — казах. — Моето тяло се спогажда с куршумите много по-добре от твоето. Когато започнат фойерверките… ти по-добре залегни.
5.
Влязох в стоманената сграда, а Робинсън остана в хамъра. От него си зависеше дали ще ме последва, или не. Приключил бях с опитите си да го убедя, време беше сам да убеди себе си по един или друг начин.
В хангара имаше техник — пехотинец, седнал на стол, с таблет в ръка.
— Това е забранено, боец — скастрих го.
— Сър?
— Таблетът. Какво правиш с него?
Младият мъж ми се стори едновременно объркан и виновен.
— Ами, чета книга, сър.
Дръпнах таблета от ръката му. На екрана имаше анимирани растения. Мъничък фермер ореше виртуална нива.
— Виждам, че си запален по класиката.
Той посегна към таблета, но аз го плеснах през ръката. Не исках никой да изпраща имейли до външния свят, нито да се обажда по телефона. Трябваше ми време.
— Конфискувам таблета ти като контрабандна стока. А сега иди при сержант Куон и му кажи, че съм наредил да те включи в някой патрул.
Той местеше ококорен поглед между мен и таблета си.
— Това е заповед, боец! — ревнах аз. — Действай! Аз ще остана при машината. Имам работа за вършене.
Той хукна към изхода. Погледнах таблета и се опитах да забърша екрана. Цапаха се толкова бързо. Май бях пукнал стъклото, когато издърпах устройството от ръката на пехотинеца. Жалко.
Огледах се. Покрай стените се редяха палети с доставки. Добре, че бях настоял да поддържаме големи наличности суровини на склад, за да осигуряваме непрекъснат цикъл на производство за машините. Досега бях разчитал на нанокорабите за транспорт на доставките, но след като те си бяха заминали, трябваше да се оправя някак с наличното.
Фабриката беше малко по-голяма от онези, които нанокорабите имаха на борда си за ремонтни дейности. В центъра на хангара клечеше сфероид с диаметър под четири метра. Приличаше на старовремски тумбест чайник, но с издутини и извивки, които подсказваха, че е пълен с невъобразими части и компоненти. Усуканите вътрешности ми навяваха мисли за човешки черва, издули тънка метална кожа. От върха на сфероида към тавана стърчаха тръби — там, на покрива, бяха отворите за суровините. Готовите изделия излизаха през шлюз отстрани на чайника, който се отваряше и затваряше като метална паст.
В момента машината произвеждаше реакторни раници за пехотата. Имахме достатъчно от тях, затова прекратих процеса. Хвърлих замислен поглед на складовите наличности. Въздъхнах. Трябваше да измисля как да използвам най-ефективно материалите, с които разполагахме, а това нямаше да е лесно.
Вратата зад мен се отвори, после се затвори. Заслушах се в стъпките — не бяха на пехотинеца, когото бях изгонил. Наноподсилените войници тежаха повече и носеха тежка екипировка. Подовете буквално стенеха под стъпките им.