— Дотук червеите не демонстрират сложно стратегическо мислене. Ще ги чакаме при това разклонение.
Всички взеха да мигат насреща ми.
— Ще ги чакаме, сър? — попита майор Робинсън.
— А ти какво си мислеше, майоре? Нали затова поисках танковете да сканират района. Идеята е да слезем под земята и да ги спрем, преди да са разтопили новата ни база и лъскавите ни стоманени тухли с термоядрената си бомба.
— Наистина ли е необходимо, сър?
— А ти какво друго предлагаш? — попитах аз.
— Бихме могли да взривим експлозиви в изходния тунел и така да го затворим.
— Това е като да удавиш риба. Те са червеи, човече. Ще прокопаят друг тунел.
— Бихме могли поне да опитаме…
— Не. Няма да поемам излишни рискове с термоядрена мина.
— Ами ако я възпламенят в лицата ни?
— Тогава няма да ни трябва погребение, защото ще сме мъртви под земята — сопнах се аз. Ставах раздразнителен и всички тези дребни възражения не ми помагаха. Планът ми криеше голям риск. Знаех го. Всички го знаехме. Само че това беше аргумент в полза на бързи и агресивни действия. Не познавахме този свят и нямаше къде да отстъпим. Нямахме своя територия, свои държавни граници. Трябваше да ги ударим и да продължим да ги удряме, докато някой не спечели — ние или те.
Гледах екрана и изведнъж се дадох сметка, че в тази игра макросите бяха умниците. Ето ни тук, два биологични вида, счепкани в безмилостна война, а те клечат в орбита и чакат търпеливо и в безопасност. Какво ги интересуваше дали ще спечелим? Догодина можеха да се върнат с нов легион земни пехотинци или с друг „съюзник“ от друг притиснат до стената свят.
Колкото повече мислех за това, толкова повече растеше омразата ми към макросите. Не че някога ги бях харесвал.
След още час вече бях решил лично да поведа бойците в тунелите. Майор Робинсън се умърлуши, когато му съобщих решението си. Знаех, че му се иска той да командва акцията. Често си бяхме говорили, че трябва да натрупа опит на терен. Фактът, че отново го оставям в тила, беше равносилен на шамар в лицето. Излизаше, че не вярвам, че е способен да се справи със задачата. И си беше точно така. Залогът беше прекалено голям. Червеите трябваше да загубят това сражение бързо и решително. Иначе следващия път току-виж се сетили да ни атакуват от няколко посоки едновременно… ако имаше следващ път. Не ми се мислеше какво щяхме да правим, ако настоящата атака идваше от множество посоки. Единствената ни отбранителна стратегия би била да побегнем с все оборудването, а предвид петстотинте тухли, които трябваше да мъкнем със себе си, никога не бихме могли да надбягаме червеите, макар те да копаеха под земята.
— Трябваш ми тук, в командния център. Ти имаш отличен поглед върху голямата картинка, майоре — казах с надежда четките да му подпрат самочувствието.
— По-добър от вашия ли, сър? — попита той.
— Хайде да не прекаляваме, майоре.
— Извинете, сър. Каква част от войските ни ще поведете на това свое сафари?
Изгледах го остро.
— Проблем ли има, майоре?
— Просто трябва да внеса нужните корекции в графика с дежурствата, полковник.
— Ще взема три роти. Има три точки, към които червеите биха могли да се насочат, ако искат да използват съществуващите тунели, за да ускорят придвижването си. Аз ще поведа ротата при средната точка, защото смятам, че точно натам ще се насочи нашият лишен от въображение противник.
Майор Робинсън съсредоточи вниманието си върху своя участък от голямата компютърна маса — вкарваше необходимите команди, за да пренасочи три роти пехотинци към новата задача.
— Нещо друго?
— Да. Трябва да се придвижим, без да привличаме внимание. Светлините и приемниците на костюмите да бъдат включени, но не и предавателите. Идеята е червеите да не разберат какво ги чака в края на тунела.
Робинсън продължи да шари с пръсти по масата. Личеше си, че е раздразнен.
— Майоре, ела да си поприказваме в моя офис — казах аз.
— Слушам, сър — каза той и се изправи. Мина покрай мен сковано, без да ме поглежда. Явно не беше изненадан.
Тръгнах след него. Сандра ни посрещна като стриптийзьорка, изскачаща от торта на ергенско парти. За щастие, беше облечена. Изстреля се от стола си с широка усмивка и едва не се спъна в собствените си крака, като видя, че не съм сам.
— Сандра, би ли ни извинила за момент? — казах аз.
Сандра кимна и се плъзна покрай мен, като пътьом ме бръсна с пръсти по гърдите. Умееше го това — да заостри вниманието ми дори с най-беглия жест. Роден талант.
Обърнах се към Робинсън, който ме гледаше самодоволно.