— Не трябва ли да тръгвате вече, сър? — каза той.
— Какъв ти е проблемът, Робинсън?
— Нямам проблем, сър. Моля да ме извините, ако… ако неволно съм ви настъпил плаща, така да се каже.
Застинах.
— Супермен носи плащ, майоре, не аз.
— Именно, сър.
Изгледах го продължително.
— Наистина ли искаш да го направиш, Робинсън? Това ще е първата ти задача в реална бойна обстановка.
— Не е точно така, сър. Сражавах се в Северна Африка…
— Стига глупости! — прекъснах го. — Това тук не ти е банда недохранени бунтовници с автомати. Говорим за триметрови червеи в тъмен тунел. Червеи в много лошо настроение.
Робинсън вдигна рамене и тръгна към вратата.
— Не съм те освободил, майоре.
— Моля за разрешение да се върна на поста си, сър — каза той, все така без да ме поглежда.
Свъсих вежди, поех си въздух и го задържах, преди да издишам.
— Ти ще поведеш хората в тунелите. Но гледай да не прецакаш ситуацията, майоре.
Той ме погледна с нескрита изненада.
— Не вярвах, че ще ми възложите мисията.
— И какво, онова с разглезеното хлапе е било само театър, така ли?
— Не, сър. Ще поведа експедицията.
— Изчезвай. И гледай да се върнеш.
Робинсън тръгна с бърза крачка към шлюза, решително и енергично. Не се беше сражавал с макросите. Не се беше сражавал с червеите. Не в лично качество и не в близък бой. Беше развълнуван и щастлив. Гледах след него с тревогата на притеснен баща. Все едно току-що съм дал на подрастващия си син ключа за любимото си ферари.
46.
Върнах се при компютърната маса. Повтарях си, че има много и добри причини да поверя мисията на майор Робинсън. Първо, трябваше ми време да поработя върху новото програмиране на фабриките. Те вече работеха и бълваха нанити, с които да разширим и подсилим площадката под базата като бариера срещу червеите. Давах си сметка, че можем да използваме фабриките — които в много отношения бяха най-голямото ни предимство — за други, по-важни неща. Най-елементарната стратегия бе да продължим с производството на нанити, които да добавят нов пласт втвърдена пръст под обжарената повърхност на Хелиос. Само дето тази стратегия нямаше да издържи в дългосрочен план. Рано или късно червеите щяха да преодолеят и най-здравата мрежа. А и за да бъде наистина ефективна, подземната ни мрежа трябваше да е гигантска както като площ, така и в дълбочина. Ако червеите дръзнеха да използват ядрени мини, можеха да ни видят сметката и отдалече.
Имах по-добра идея. Трябваше ми ново возило. Транспортно средство, способно да прокопае тунел до недрата на гигантска планина. Само дето нямаше гаранция, че врагът ще ми даде времето, необходимо да проектирам и произведа тези нови машини. Червеите очевидно имаха свой дневен ред и тепърва ни готвеха изненади.
Наблюдавах чрез камерите в базата как Робинсън събира своите три роти, екипирани леко за бързи маневри. Когато зората се изсипа рязко и повиши също толкова рязко температурата, той изведе хората си от базата на път към надвисналата черна планина. Преходът не беше дълъг. Най-близкият тунел се отваряше само на двайсетина метра от периметъра на лагера.
Всеки от трите набелязани тунела погълна за нула време по една рота от моите пехотинци. Гледах ги как изчезват и потропвах с пръсти. После взех да ги пукам. Всяко кокалче поотделно. Капитан Сарин примижа от неприятния звук, но аз продължих да го правя, докато не изпуках по две стави на всеки пръст. Междувременно и последният пехотинец се скри в тунелите, все едно вече ги бях погребал. Странно, но се почувствах по-добре.
— Танковете да се изтеглят — наредих. — Нека врагът си мисли, че съсредоточаваме силите си в базата, защото очакваме нова атака. Само два да останат извън периметъра, но с изключени активни сензори. Да чакат на място и да сканират само с пасивните. И никой да не продумва и в двете машини. По всичко личи, че ония смотани червеи имат остър слух.
След това ни остана само да чакаме. Трите роти пехотинци бяха инструктирани да изключат предавателите си. Не искахме червеите да разберат за засадата.
— Червеите все така се придвижват към нас, сър — прошепна капитан Сарин.
Погледнах я с усмивка.
— Спокойно, капитане, тук не могат да ни чуят.
— Извинете, сър — каза тя.
— Как сме с времето?
— Робинсън и хората му ще бъдат на позиция след осем минути.
Погледнах към вратата. Водеше към коридора, а той към офиса ми и Сандра. Нямах време да отида там и да ѝ кажа, че този път съм изпратил Робинсън, вместо сам да си рискувам кожата. Отворих едно приложение и ѝ написах бележка.