„Изпратих Робинсън“.
След миг отговорът ѝ пристигна с тих звън: „Знам, бебчо“.
Намръщих се и се опипах за ново звънче. Открих го в костюма си. Скрила бе малък предавател в задния ми джоб, явно докато ме беше превързвала след битката. Изключих го и го върнах в джоба си. Поклатих глава.
„Станала си потайна“.
Приложението иззвъня отново.
„Такава съм открай време“.
— Сър, става нещо — каза капитан Сарин. — Вражеските единици сменят посоката. Отправят се към трети тунел.
Ротата на Робинсън дебнеше при втори тунел, онзи в средата. Хората му се виждаха на екрана като сбор от зелени светлинки, изчакващи в засада. Гледах екрана и размишлявах.
— Да предупредим ли Робинсън, сър?
Поклатих глава.
— За да стигне сигналът до тях, трябва да е насочен, а това ще издаде позицията им. Бихме могли да изпратим нанитна нишка, но ще е бавно. По дяволите, трябваше да изчакаме. Така щяхме да съсредоточим хората си на правилното място.
Следващите няколко минути на бездействие бяха трудни за всички.
— Ако взривят онова нещо сега, какви ще бъдат щетите? — попитах. Трябваше да попитам. Това ми беше работата, макар че не ми се искаше да знам отговора.
— Ще изгубим ротата в трети тунел. До последния човек. Хората в средния тунел вероятно също ще загинат, защото тунелът ще се срути върху тях от ударната вълна. Първа рота и самата база не би трябвало да пострадат, стига зарядът да е същият като на мините, които ни посрещнаха при входа на системата.
— След колко време ще стигнат червеите до нашите хора в трети тунел?
— Приблизително седемнайсет минути, сър.
— Капитан Сарин, поемете контрола тук. Аз ще сваля още две роти в трети тунел.
Тя вдигна стреснато глава.
— Защо, сър?
— За да съм сигурен, че червеите няма да взривят бомбата си.
— Но, сър, така може да изгубим три роти вместо една.
Запечатах костюма и си сложих качулката. Материята приглуши гласа ми.
— Изчисленията ви са верни само ако бомбата е малка. Ако е по-голяма и успеят да я взривят, всички ще загинем. Няма да поема този риск.
Влязох в шлюза и затръшнах вратата му. Тичах да събера още две роти и се чудех кога Сандра ще разбере, че съм слязъл в тунелите. Стигнах до извода, че вече се е досетила. Беше умно момиче.
Щом излязох от базата, хукнах като луд. Куон лично бе приел заповедта ми за мобилизацията на още две роти. Настигна ме малко преди входа на тунела.
— Луда работа, сър — каза той, задъхан в костюма си.
— Кое ѝ е лудото?
— Обичате да се биете с червеите, нали?
— А, това ли? Не, не обичам. Но държа да ги натупаме.
Междувременно бяхме хлътнали в мрака и той ни погълна. Тласкани от инерцията на спринта си, залитахме като пияници по неравния ронещ се под на тунела. След силната червеникава светлина отвън проходът тънеше в непрогледен мрак. Таванът беше нисък и се наложи да тичам приведен. Реакторната раница стържеше по тавана и събаряше камъчета и пясък по гърба ми. Скоро тясното пространство се изпълни със задушлив ситен прах — почвата под краката ни беше нестабилна и се свличаше заради големия наклон. Ако не бяха филтрите и рециклиращите системи на костюма, щях да се давя от кашлица.
Спуснахме се стотина метра надолу, изминахме на бегом още двеста по относително равен участък, после продължихме в стръмна спирала още по-надолу. В края на поредната пързалка огромни ботуши ме фраснаха в гърба и ме запратиха към една от стените на тунела.
— Много се радвам, че нанитите възстановиха изгубеното ти стъпало до нормалния му размер, сержант — казах аз.
— Съжалявам, сър. Краката ми бяха големи още като малък.
Кимнах, изправих се и хукнах нататък. Куон тичаше зад мен и пухтеше като мечка в костюм от неопрен. Сто пехотинци се придвижваха след него и още сто — след тях.
При последния завой спрях.
— Червеите вече трябваше да са се появили. Нищо не чувам.
— Явно сме ги изпреварили, полковник — каза Куон.
Примигнах в мрака на костюма си. Хладен въздух циркулираше покрай тялото ми, изсушаваше потта и гъделичкаше клепачите ми. Един от най-големите недостатъци на костюмите бе невъзможността да се почешеш по лицето. Замислих се разсеяно дали не бих могъл да кодирам и тази функция — групички нанити, които да чешат сърбящите места и така да облекчават дискомфорта на пехотинците.
— Не ми харесва. Куон, изпрати един отряд напред да огледа.
Последва кратка размяна на реплики и ръкомахане. Скоро неколцина пехотинци притичаха покрай мен.
— Отваряйте си очите — казах им аз.