Водачът им кимна в отговор и разузнавателният отряд изчезна в мрака напред. Погледнах зад себе си — пехотинците изпълваха тунела в дълга колона. Изведнъж ме затисна мисълта, че цялата тази акция е много лоша идея. Това беше територията на червеите. Тук те си бяха у дома. Можеха да минават през стените като призраци, а ние бяхме принудени да следваме тунелите в силно разтеглена формация и слепешком.
Нещо се чу откъм тунела пред мен. Странен звук. Като… като трошене на кости. Представих си как разузнавателният отряд е смазан на желе и всички кости на пехотинците са се строшили едновременно. Клекнах и свалих пушката от гърба си. Чаках, взирах се в мрака и се ослушвах. Десетина пехотинци край мен правеха същото. Зловещият звук не се повтори.
Получихме сигнал обаче.
— Край, сър… — стигна до мен неясният глас. — Аз… всички…
Връзката се разпадна. Куон вдигна предавателя си да отговори, но аз плеснах ръката му.
— Никакви разговори.
— Ако следят радиоефира и са чули последната емисия, вече знаят, че сме тук, сър — възрази Куон.
Въздъхнах и вдигнах собствения си предавател.
— Докладвай местоположение и личен състав.
Никакъв отговор. Вгледах се напред към непрогледния мрак на тунела. Нямаше помен от отряда, който бях изпратил да разузнае, нито от ротата, която бе слязла тук по-рано. Нямаше никого.
Надигнах се.
— Оттегляме се. Да се махаме от тази дупка.
Опитахме. Хората ми се отзоваха моментално с отлична скорост. Но вече беше късно. Дори да бях издал заповедта по-рано, едва ли бих променил нещата. Вече бяхме влезли в капана на червеите и измъкване нямаше.
Подът се срина под войската ми. Средната част на тунела поддаде и отнесе със себе си стотина от хората ми. Неравният под потъна с трийсетина сантиметра, остана така за част от секундата, после се раззина. Към бездна с неизвестна дълбочина. Мъже падаха, дращейки в ужас празното пространство, лазерни лъчи разсякоха мрака, прогаряйки тавана, стените и стъпалата на онези, които още не бяха пропаднали. В другия край на ямата, на петдесет метра от мен, оцелялата част от пехотинците клечеше в тунела, напълно откъсната от нас. Нещо ужасно се случваше в пропадналия участък. Не го виждах, но го чувах.
— Включете вградените светлини! — изревах.
Светлините не ни помогнаха особено. Облаци прах се кълбяха над мелето. Зърнах нечий сребрист костюм, после дулото на пушка. Извит гръб на червей. Битката се вихреше на десетина метра под нас. Червеите бяха подкопали пода на тунела и ни бяха хванали в капана на собствената ни засада.
— Проклета прах! Стреляйте само при ясна мишена!
Мъжете в другия край на тунела произведоха няколко изстрела, но само толкова. Под нас другарите ни се сражаваха на живот и смърт в прахоляка. Виждах отблясъци на ножове. Чувах викове и крясъци на дива ярост. Както и характерното припукване на противниковите оръжия, следвано от оранжевото сияние на избухващите им проектили.
— Целете се в стрелците — наредих аз. Прицелих се и стрелях. Един червей почерня и се сгърчи в смъртна агония. Извадил бях късмет. Като нищо можех да уцеля някой от собствените си хора… ако изобщо имаше оцелели.
Обърнах се към Куон.
— Така или иначе сме в капан и не можем да излезем. По-добре да се включим в мелето.
Той се поколеба, но само за част от секундата. После кимна и каза:
— Винаги съм мразел червеи, сър.
И се хързулна с рев в ямата.
Оголих зъби и го последвах. Усетих как пехотинците, отрязани в моята част от тунела, правят същото.
Озовах се на четири крака в мека пръст. Беше като борба в кал. Зарязах пушката да виси на ремъка си и извадих ножа. Замахвах към всичко, което ми заприличваше на червей, и изпълзях настрани, за да не ме стъпчат собствените ми хора.
Надигнах се и пред очите ми се разкри истински ад.
47.
Беше по-широко, отколкото очаквах. Червеите явно се бяха постарали. Разширили бяха тунела по хоризонтал във всички посоки или пък бяха спретнали засадата си в някаква естествена кухина в скалните пластове. Трудно ми бе да преценя кое от двете е вярно, а и не ме интересуваше особено.
Придвижих се към някаква стена. Тук сякаш бе по-спокойно, а и нямаше опасност да стана жертва на приятелски огън — някои от пехотинците продължаваха да стрелят от тунела горе.
— Оттеглете се към тази скала, всички! — извиках.
Неколцина ме чуха и опряха гърбове в стената. Червеи налитаха и ние ги изпържвахме.
— Не се знае какво има под краката ни — извиках пак. — Може да има още капани в дълбочина. Осветете с прожекторите кухината и стреляйте по всичко, което ви заприлича на червей.