— Не, но са там. Чух ги. Все едно караха трактор или друга голяма машина.
С Куон се спогледахме.
— Води — казах на пехотинеца.
Влязохме след него в тясната непрогледна шахта.
Шахтата извеждаше в тавана на много по-голям тунел. Този проход беше хоризонтален и оребряването по пода и стените навяваше мисли за гигантски червей. И може би точно такъв го беше прокопал.
Събрахме се в тунела и се преброихме. Останали ми бяха шейсетина годни пехотинци. Извадих таблета си и направих няколко триангулации. Освен ако не грешах сериозно, този тунел водеше от нашата база право към планината на червеите. Поех към базата.
— Ами ако червеите са в другата посока, сър? — попита Куон.
— Надявам се, че са зад нас. Надявам се да взривят бомбата си сега, далече от базата. Така няма да избият всички, а само нас.
— Много успокоително, сър.
— Точно затова съм тук, сержант.
Придвижвахме се на бегом по тунела, с добра скорост. След пет минути разбрахме, че сме избрали правилната посока. Червеите определено не бяха очаквали да ни видят. Появихме се незабелязано зад гърба им — караха шейна с размерите на голям камион и тя вдигаше силен шум.
— Първо гранатите, после ги довършваме с лазерен огън — наредих на хората си.
— Това няма ли да взриви бомбата? — попита Куон.
— Не, или не докрай, в най-лошия случай. Дори да взривим експлозивите около атомното ядро на бойната глава, компресията от взрива няма да е разпределена достатъчно равномерно, за да създаде критична маса.
Стори ми се, че Куон каза още нещо, но аз вече се бях заел с гранатата си. Хвърлих я с идеята да попадне под голямата шейна, но не уцелих. Гранатата се удари в тавана и падна сред червеите в края на формированието им. Още гранати литнаха след моята и тунелът се сгърчи от последователните експлозии.
Не изчаках зрението и слухът ми да се възстановят. Стиснал бях пушката със здравата си ръка и стрелях към голямата шейна-дълбачка с надеждата да причиня възможно най-големи щети. Тръгнах напред, без да прекратявам стрелбата, и пехотинците ме последваха. Всички в предната редица стреляха на откоси и чувството беше приятно — като никога предимството беше на наша страна.
Избихме червеите и унищожихме машината им без никакви загуби. Най-хубавата победа. Забелязах, че тези червеи са различни. По-дребни, а и татуираните по кожата им символи бяха други. Женски ли бяха? Цивилни? Учени или сапьори? Не знаех и не ме интересуваше особено. Важното бе, че ги спряхме.
Открихме устройството в машината. Имахме късмет, че не се бяха сетили да обвържат активирането му със смъртта на оператора. Нямах представа каква е мощността на бомбата, но като я гледах, килотоновете ѝ бяха достатъчни да попилеят базата ни.
Стопихме на шлака устройството с лазерните си пушки — стреляхме, докато радиационните дозиметри на костюмите ни не запищяха. Всички бяхме облъчени, но костюмите спираха голямата част от радиацията. От опит знаех, че за нас радиационното отравяне не е по-опасно от лоша настинка. Нанитите знаеха как да възстановят миниатюрните дупчици, които субатомните частици пробиваха в клетките ни. Щяхме да оцелеем.
48.
Трудно намерихме пътя към повърхността. По някое време се натъкнахме на спасителна операция под странна форма. Сребриста нишка от нанити се процеждаше към нас от горния свят като въже от живак. Свързах комуникатора си към тях с помощта на кабел за достъп и останах неприятно и рязко изненадан, когато устройството избухна в лицето ми. Валмо синкав дим се издигна в тъмния тунел.
— Божке! — възкликна Куон и отскочи назад. — Да не са превзели базата ни, сър?
Погледнах го.
— Какво?
— Нанитите. Обърнали са се срещу нас.
— Не, не — казах аз, издърпах захранващия кабел на костюма си и го включих в нанитния поток. Течният метал се накъдри, когато потопих в него медния накрайник. Консистенцията на нанитите напомняше желе. — Това е захранващ кабел, а аз като последния идиот се опитах да включа в него комуникатора си.
Куон не изглеждаше убеден.
— И как разделят плюса от минуса? И защо не се заземяват при допира си с пръстта?
Вдигнах рамене. Материята на костюма ми изшумоля.
— Изглежда, оформят тръбички от проводими нанити, покрити със слой от непроводими нанити — обясних. — Явно различават по някакъв свой начин кой контакт на „щепсела“ се нуждае от ток и конфигурират тръбичките с проводими нанити така, че да му паснат.
Пехотинците се събраха около мен. Неколцина разкачиха собствените си захранващи кабели.
Погледнах ги с усмивка.