Следващите осемнайсет часа се изнизаха бързо. В края им разполагахме с единайсет грозновати дълбаещи танка, готови да потеглят. При пристигането си бяхме разтоварили от макроския кораб двайсет машини, но седем от тях бяхме загубили в първото си сражение с червеите.
Последните два реещи се танка оставих недокоснати. Те все още носеха далекобойните си оръжия. Задачата им бе да ескортират модифицираните си другарчета до планината. Тревожех се да не ни ударят по пътя дотам. Двата реещи се танка щяха да ни защитят с далекобойните си лазери, докато се плъзгахме на открито над повърхността. След това щяха да се върнат в базата, за да я отбраняват при нужда.
Раздул бях танковете максимално, но пак успяхме да натоварим едва шестстотин пехотинци. Стигнехме ли до планината, щяхме да върнем танковете до първоначалните им размери, така че да влязат в тунелите, а пехотинците щяха да подтичват след тях. Остатъкът от пехотата щеше да остане като гарнизон в базата. Настроих фабриките да произведат стационарни лазерни кули като онези, които имахме на Андрос. Това щеше да подсили отбраната на гарнизона, стига да не ни свършеше времето.
С толкова много пътници на борда дълбаещите танкове виеха и ръмжаха в усилието си да повдигнат товара. От време на време губеха височина и остъргваха земята. Заради голямата гравитация опашната част на машините пропадаше и се удряше във всяка издатина на релефа. Скалите и по-високата растителност ставаха на пихтия по пътя ни.
Наближихме крепостта на червеите с включени активни сензори. Очаквах всеки момент земята под нас да пропадне и хиляди белокожи червеи да изскочат на повърхността. Не се случи. Червеите кротуваха, изчаквайки подходящия момент. Буквално усещах как ни следят с извънземните си сетива.
Огледах добре планината, докато скъсявахме разстоянието. Тъмните кратери в скалния масив, останали от макроските бомбардировки, изглеждаха някак избелели. Това ми се стори странно. Не бяхме регистрирали никакви валежи. Не бе имало дъжд, сняг или нещо друго. Какво беше отмило черните белези от планинската снага? Поразените участъци бяха огромни, когато ги видяхме за пръв път. Приближих образа, доколкото го позволяваха очилата ми, но това не разреши загадката. Не видях по склоновете червеи, които да почистват следите или нещо такова. Само дето следите по повърхността наистина бяха претърпели промяна. Сетих се за думите, с които макросите бяха нарекли крепостта на червеите — „планинска черупка“. Какво трябваше да означава това? Би трябвало да ги попитам, но по онова време бях зает да преговарям за оцеляването на пехотинците си и на цялото човечество. Когато си общувах с макросите, здравият разум ми диктуваше, че разговорите ни трябва да са възможно най-кратки. Така шансовете да прецакам нещата намаляваха.
Тежката атмосфера ми действаше на нервите, докато се возех в откритата „каросерия“ на модифицирания танк. За да натоварим повече хора, бяхме отворили машините като зейнали мидени черупки. Разтеглили бяхме в максимална степен нанитния корпус, за да увеличим полезната товарна площ. В резултат всички пътници бяха изложени на силния вятър. Гъстата атмосфера на Хелиос оказваше по-голямо съпротивление от онова, с което бяхме свикнали на Земята, точно както да ходиш във вода е по-трудно, отколкото по суша. При скорост на танковете от осемдесет километра в час ветровете ни брулеха жестоко. Ревяха и драпаха по костюма ми с невидими хищни пръсти.
Наредих на танкистите да поемат по заобиколен маршрут към планината, в случай че червеите са заложили капани под повърхността по права линия. След злощастния си опит с вражеската тактика под земята вече не смеех да действам предвидимо.
Докато планината пред нас растеше, превръщайки се в безкрайна стена от тъмен камък, изведнъж ме налегнаха съмнения. Да, превъзхождахме врага технологично. Бяхме взели инициативата в свои ръце. Но навлезехме ли на вражеска територия, щяхме да изгубим предимството си.
Опитах се да измисля алтернатива, но не ми хрумна нищо. Колоната ни се движеше напред по широка дъга към исполинския скален масив. Планинската крепост имаше много входове. Прицелили се бяхме не в най-големия, а в един по-малък, страничен. От тактическа гледна точка, рискувахме тунелът зад набелязания вход да не води към сърцето на крепостта. Е, ако ударехме на камък, просто щяхме да включим дълбачките и да продължим по трудния начин.
Бяхме на километър-два от планината, когато срещнахме първия намек за съпротива. Някъде високо по склоновете, вероятно от ниши и кухини, които не се виждаха от ниското, червеите откриха огън по нас с далекобойни оръжия.