Обстрелът беше доста по-различен, отколкото би бил на Земята. Първо, забелязваше се с просто око — оранжеви искри, като при трасиращите куршуми. Съмнявах се, че проектилите им са създадени да се държат като трасиращи куршуми, но ефектът беше същият — заради състава и по-голямата плътност на атмосферата куршумите буквално горяха по пътя си към нас. Друга разлика беше в траекторията на проектилите, които не идваха по права линия към нас, въпреки късото разстояние, а в рязко снижаваща се дъга, като артилерийски огън, заради силната гравитация на Хелиос. Въпреки по-голямото съпротивление на гъстия въздух гравитацията придаваше допълнително ускорение на куршумите в края на снижаващата се траектория и те валяха отгоре ни като падащи метеори.
Останах впечатлен от умението, с което червеите използваха оръжията си. Обстрелваха ни със завидна точност. Не се целеха в отделни пехотинци, а в „каросериите“. Мисля, че нито един изстрел не попадна встрани от целта. Подобна стрелба изискваше изключителни умения, защото ние се движехме бързо, а червеите не можеха да ни хванат пряко на мушка, както би го направил снайперист на Земята.
Куршуми се забиваха в издутите метални корпуси на нашите отворени танкове. Близо до мен един пехотинец бе уцелен в рамото и инерцията го запрати в скута на съседа му. Миг по-късно проектилът се взриви в раната — явно имаше нещо като таймер. Нещастникът нададе рев и се сгърчи. От раната рукна кръв.
Бих могъл да издам заповед танковете да се затворят, но това би означавало част от хората да слязат и да продължат пеша след машините. Това би ги поставило в още по-неизгодна позиция — изцяло незащитени и по-бавни. Посегнах към комуникатора си, но така и не се обадих. Двата ескортиращи ни реещи се танка вече отвръщаха на стрелбата, без да съм издал заповед.
Вражеските снайперисти несъмнено бяха сметнали, че имат сериозно предимство. За разлика от нас, те разполагаха с добро прикритие, невидими за невъоръжено око заради голямото разстояние. Но не бяха предвидили точността на наносензорите и мозъчните кутии, които прихващаха безпогрешно целите и отвръщаха на огъня. Произвеждаха изстрел, после прихващаха следващата цел и стреляха отново.
Приближих образа да видя как враговете измират по планинския склон. Обгорени и сгърчени червеи падаха мъртви от позициите си. След трийсетина секунди стрелбата им се накъса, а след още минута спря окончателно. Опитали се бяха да променят тактиката си — излизаха от прикритието си за бърз изстрел и отново се шмугваха зад някоя издатина, — но дори това не ги спаси от ответния ни огън. Мозъчните кутии ги следяха неотклонно, създаваха модели на поведението им и предвиждаха кога ще се покажат за следващия изстрел. И ги изпепеляваха в мига, в който излязат от прикритието си.
Усмихнах се със стиснати устни. Кодовете, които бях написал, избиваха враговете ни. Чувството беше приятно, макар и не съвсем. Трудно ми бе да ликувам, когато компютърни програми избиват живи същества, нищо че това беше предпоставка за победата ни. В крайна сметка червеите защитаваха дома си.
50.
Стигнахме до входа на набелязания тунел без повече инциденти. Лесно бяхме надвили червеите в престрелката и това ме притесняваше. Знаех, че ни чакат в скалната си крепост. Какви ли изненади ни бяха подготвили в планинските недра?
Размишлявах върху плана си, докато се трупахме пред входа на тунела. И колкото повече мислех, сега, когато бяхме стигнали до подножието на исполинския монолит, толкова повече недостатъци откривах в стратегията си. Да се набутаме в тунелите на червеите беше върхът на лекомислието. Проблемът бе, че нямахме избор. Не и ако искахме макросите да ни върнат у дома.
Вдишах дълбоко. Пехотинците слизаха от танковете, скенерите обхождаха района. Е, това беше. Вече нямаше връщане назад, нямаше място за колебания. Или щяхме да си свършим работата, или да загинем.
Скенерите не показваха непосредствена опасност. Тревожил се бях, че червеите ще заложат мини в подножието на планината. Щетите от експлозиите биха били приемлива цена за възможността да ни спрат още тук, на прага. Заложена на подходящото място, една термоядрена мина можеше да ни издуха от повърхността на планетата и да им реши проблема веднъж и завинаги.
— Сър — каза една от офицерките, които работеха със сензорите. Лейтенант Чен. Беше изключително прецизна в работата си, пристъпваше към всяка задача с отношението на хирург. Познавахме се отпреди. Смятах я за една от умниците в щаба си.