— Какво има, лейтенант? Засичаш ли вражески единици?
— Да, хиляди, навярно милиони.
Пристъпих към устройството да погледна.
— Не виждам толкова много.
— Слабите светлинки, сър. Остатъчни изображения.
— Имаш предвид… под нас? Отдолу ли са? Сензорът ги регистрира като студени и неподвижни.
— Да. Мъртви са, сър — каза Чен.
Погледнах я, после отново погледнах устройството. Портативният скенер показваше триизмерен образ. Илюзията беше съвършена, макар да знаех, че изображението е изкуствено генерирано. Давах си сметка, че виждам вътрешността на малка кутия, която симулира дълбочина и генерира изображения със символични форми и цветове на обектите, засечени от скенера. Моите хора бяха обозначени като яркосини кръгове. Виждах и доста червеи — яркожълти и с издължена форма. И бледозелени обекти навсякъде. Наистина имаше хиляди такива. Махнах с ръка пред един системен сензор наблизо — команда за поглед в по-голяма дълбочина. Кутията ми показа множество пластове от бледозелени светлинки.
— И всичките са мъртви?
— Да, сър. Намираме се над огромно гробище. Пластове от мъртъвци точно под краката ни.
Погледнах я и тя отвърна спокойно на погледа ми. Кимнах.
— Благодаря, лейтенант. Очаквам и за в бъдеще да ме информираш за всичко интересно или странно, което откриете с екипа си. Но ме интересуват най-вече живите червеи.
— Разбрано, сър — каза тя.
Отстъпих встрани, като се чудех как да тълкувам тази нова информация. Може би червеите погребваха покойниците си тук, в подножието на планината, от поколения.
Спрях да се тревожа за мъртвите червеи. Имаше достатъчно живи, за които да мисля. Както и за макросите, впрочем. Активирах една комуникаторна кутия и я зарових на плитко в пръстта при входа на тунела. Ако имахме късмет, червеите нямаше да я унищожат. Закачих нанитна нишка към кутията. Тя щеше да се разтегли след нас, щом навлезехме в тунелите. Идеята се бе харесала на офицерите ми — вярваха, че така ще държим връзка с базата. Мисълта, че ще навлезем в тила на врага без връзка със своите, ги плашеше. Е, аз така и не им казах, че нямам намерение да си приказвам с Робинсън по този канал. Направех ли го, рискувах червеите да разберат за комуникаторната кутия, а тя трябваше да оцелее, за да се свържа макросите, когато стигнем до сърцето на планината. Нямаше да я използвам преди това. А дори да не доживеехме да излезем от планината, може би макросите щяха да отчетат мисията ни като успешна и да върнат поне Сандра у дома.
След няколко минути и с много скърцане като от ръждясали панти, дълбаещите танкове си върнаха първоначалната форма. Наредих първият танк да навлезе в тунела, следван от рота пехотинци. Изчаках цяла минута, преди да пусна втория танк. Ако червеите унищожаха авангарда, исках да имам резерви, с които да реагирам.
Нищо не се случи с първата група, затова останалите я последваха. Самият аз се придвижвах в центъра на колоната. Скоро голямото червено слънце се скри от погледа ни и аз с изненада установих, че ми липсва. Тунелът беше широк трийсетина метра, стените му бяха оребрени като на по-малките проходи, които бяхме открили близо до базата си, но самите ребра бяха значително по-широки. Гигантският проход спокойно можеше да побере влак и аз се сетих за подземната железница в Атланта, чиито тунели в голямата си част бяха прокопани в твърда скала.
Скоро се наложи да включим прожекторите. Пехотинците държаха лазерните си пушки в готовност. Никой не изглеждаше особено щастлив.
— Куон — казах по частния канал.
— Сър! — отвърна той и се затича да ме настигне.
Сержантът ръководеше ротата, с която се придвижвах и аз. Бих могъл да се возя в някоя от дълбачките, но предпочитах да виждам и чувам хората си непосредствено. Не вярвах в дистанционното командване, исках да усещам ситуацията от първа ръка. Особено когато хората ми влизат в лабиринт от капани.
— Какво трябва да направим според теб, Куон? — попитах сержанта.
— Сър?
— Просто ми кажи какво мислиш.
— Придвижваме се до сърцето на планината, избиваме всичко по пътя си, после се връщаме у дома.
— Просто и ясно, сержант — казах аз. — Мислиш ли, че трябва да следваме тунелите?
— Не, сър. Червеите ще копаят отдолу и ще ни хванат в капан. Като предния път.
Кимнах и наредих:
— Колона, спри на място!
Изненадах ги всичките. Дълбаещите танкове се плъзнаха още няколко метра напред, после спряха. Конусите при носовете им потрепваха. Това беше атавизъм от предишното им програмиране. Продължаваха да търсят далечни цели, макар обхватът им на стрелба да бе рязко намален. Не ми беше останало време да пренапиша целия им код.