Моите малки нанотанкове бяха смъртоносни и изключително прецизни в стрелбата, но не бяха тежко бронирани. От самото начало знаех, че ако ги удари нещо голямо, петсантиметровата нанитна броня при носа ще се огъне навътре като картон.
— Ямада? — извиках, но отговор не дойде. Най-вероятно беше загинал.
Преминах на общия канал и извиках на мъжете около себе си:
— Да изтеглим танка, преди онези да са организирали атака.
Десетина пехотинци хванаха машината кой където свари. По принцип наномашините са гладки и заоблени, но този танк беше ударен зле и приличаше на разплескана купчина стар метал. Раздран и неподвижен. Личеше си, че мозъчната кутия е пострадала при удара. Нанитите не бяха получили инструкции за такава ситуация, затова кротуваха в изчакване.
Чу се нов трясък и аз извиках:
— Залегни!
Вторият снаряд се заби в разбитата машина. Мъртвият корпус се хлъзна назад и ме събори на земята. Разхвърчаха се парчета нанитен метал, някои горяха. Явно ни обстрелваха със запалителни снаряди. Струи течен метал се гърчеха във въздуха и пълзяха по пода на тунела като живи… в известен смисъл май беше точно така. Живият метал валеше като дъжд в тунела, върху пехотинците и оцелелите дълбачки, и се събираше на локви по пода. Нанитните капки падаха сред нас със звук на разпилени монети.
— Дърпайте! — извиках, изправих се, сграбчих отломките на танка с две ръце и дръпнах силно. И други пехотинци се включиха в операцията, сред тях и Куон с гигантските си лапи. Танкът помръдна. Стържещият звук беше знак, че постигаме известен успех. Острите метални ръбове стържеха по димящите стени на прокопания тунел.
— Всички заедно — изрева Куон. — На три. Едно, две… ТРИ!
Дръпнахме едновременно и танкът се откърти като развален зъб. Или по-скоро — предвид пронизителния скърцащ звук — като пирон, който вадиш от дъска. Продължихме да дърпаме трескаво, но след като го бяхме измъкнали от тесния проход, задачата ни стана значително по-лесна. След половин минута вече го бяхме издърпали в главния тунел. Вече можехме да видим срещу какво сме изправени.
Е, в първия момент не видях нищо. Прокопаният тунел тънеше в непрогледен мрак. Не се виждаха нито червеи, нито нещо друго. Супер, помислих си. Гадинките подготвят следващата си засада.
Дръпнах се, така че да не съм лесна мишена за някой снайперист, и дадох знак на хората си да се прикрият. Стояхме от двете страни на тунела, долепени до стените. Дишах тежко и се опитвах да мисля. Успели бяхме единствено да се открием за атаки по фланга. Трябваше да изминем повече от пет мили, за да стигнем до сърцето на планината, и то ако се движим по права линия и хоризонтално. Само че сражението се водеше в три измерения. Можехме да се придвижим нагоре или надолу, те — също. Не се съмнявах, че планината е пълна с капани и че червеите трескаво залагат нови сега, когато знаеха откъде идваме и накъде отиваме. Щяха да ни изтощят, да ни наложат висока цена за всеки изминат метър. При това темпо щеше да мине месец и безброй мъже щяха да загинат, преди да стигнем до целта. Проблемът беше, че не разполагах с безброй мъже, нито с месец време.
Погледнах по протежение на главния тунел. Дали да не продължим напред и да си пробием път през капаните, които червеите ни бяха заложили? Или да си пробваме късмета през тесния проход и да заложим на изненадата? Реших да играя смело и да действам според ситуацията. Щяхме да дадем на червеите храна за размисъл, да променим правилата на играта.
— Танкове, две машини да дойдат тук и да изкопаят дупки близо до тази. Идеята е да се скриете от двете страни на първата дупка и ако червеите се придвижат по нея към главния тунел, да прокопаете делящата ви скала и да ги ударите във фланг.
Дълбачките се придвижиха и започнаха да копаят. Извиках офицера, който отговаряше за сензорите. Лейтенант Чен дотича, повлякла след себе си портативния сензорен модул. Остави го на безопасно разстояние, насочи антените и се зае с интерфейса.
— Нищо не долавям през стените. Скалата е прекалено плътна.
— Това вече го разбрах — казах аз.
— На петнайсетина метра навътре плътността намалява. Не мога да кажа какво има там, регистрирам само сенки. Но ехото е показател за по-ниска плътност. Може да е кухина или мека пръст. Нещо с плътността на талашит.