— Или на червейска плът? — предположих аз.
След миг колебание Чен кимна.
— Възможно е.
— Сър — каза Куон, подтичвайки към мен. — В първата дупка става нещо.
Хукнах към входа на тунела, който, по думите на Ямада, водеше към милиард червеи. Размахах ръце в знак пехотинците да запазят тишина, на дълбачките наредих да прекратят копането. Пара изпълваше тунела. Задушлив облак скален прах се бе издигнал към тавана. Чакахме в мълчание.
Включих външните сензори на костюма си и чух нещо. Куон изрече на глас мислите ми:
— Нещо… пълзи, сър — каза той зад мен.
Махнах му да млъкне и той като никога си затвори устата. Чакахме. Нещото се приплъзна по-близо.
Невидимият червей ускори рязко в последния участък на прохода и когато изскочи от входа му, загубих ума и дума. Беше грамаден. Не от онези четириметрови бебешори. Не, този беше техният дядо, истински титан сред червеите. Моментално изправи горната половина от тялото си и двете му пушки се разприказваха. Моите пехотинци направиха опит да се пръснат, но беше късно.
Чу се двойно припукване, само дето от толкова близо не беше пукане, а бумтеж. Запалителните снаряди се взривиха сред моите скупчени пехотинци. Разлетяха се кръв, кости и парчета от костюми, черни петна останаха по твърдия оребрен под на тунела.
Ние подпалихме нахалника, естествено, нагостихме го с десетки лазерни лъчи, които съскаха по дебелата му кожа, овъгляваха я и накрая пробиха дълбоко в плътта на чудовището. Мъже натискаха спусъците на оръжията си, крещяха от ярост и страх. Лъчи се забиваха в гигантския цилиндър от гърчещо се месо и излизаха от другата му страна.
Червеят не умря лесно обаче. Двете гигантски пушки изтракаха. Презареждаха се. Стрелях в тях, с надежда да ги повредя преди следващия залп. Червеят се обърна към мен. Дали не беше усетил намерението ми да гръмна пушкалата му? Така и нямаше да разбера. Чудовището се метна тежко напред, видимо затруднено от огромния брой рани по тялото си. Гигантската глава се сведе и за мой ужас погълна лейтенант Чен на една хапка. Чудатите челюсти се отвориха и затвориха, прехапвайки младата жена при глезените. На пода на тунела останаха два ботуша и сиво-белите кости на подбедриците.
Продължихме да стреляме и скоро чудовището се стовари на пода. Мяташе се в конвулсии и събаряше и подмяташе хора около себе си. Накрая все пак умря и застина в димяща купчина опърлено месо.
Само дето много преди конвулсиите му да приключат, пристигна нова вълна червеи. Тези не бяха гиганти като първия, но пак си бяха възголеми, при това броят им сякаш нямаше край. За наш късмет, не бяха въоръжени. Ако не броим мандибулите и страшните им челюсти.
Отстъпихме в дъга и открихме огън по прииждащите гадини.
— Танковете в страничните дупки, действайте! — извиках и чух звука на дълбаещите лазери.
Червеите все така прииждаха, като пренебрегваха новопоявилите се звуци в стените от двете им страни. Благодарен бях, че не мога да усетя вонята на горяща кръв, нито да я усетя мазна и лепкава по ръцете си.
Двата танка по фланговете сложиха край на щурма. Избихме червеите. Стотици, а може би и хиляди. Трябваше да им го призная — не се страхуваха да умрат в защита на дома си. Не за пръв път, докато се хлъзгах по мокрия под, изпитах дълбоки угризения във връзка с мисията ни. Толкова безценна ли беше Земята, че да оправдае изтреблението на други интелигентни видове в името на собственото си оцеляване? Още колко планети щях да прегазя и колко масови убийства щяха да легнат на съвестта ми заради безсърдечните заповеди на макросите?
Прогоних тези безпредметни размисли и направих опит да се съсредоточа върху непосредствената цел. Ако стигнехме до сърцето на планината, по възможност без да избием тонове червеи по пътя си, щяхме да приключим с мисията и да се махнем оттук. Подозирах, че в планината се крие нещо индустриално. Може би последната фабрика, която все още произвеждаше ядрени мини. Ако я унищожахме, червеите повече нямаше да са заплаха за пръстените и флота на макросите и току-виж те ги оставили на мира. Казах си, че каквото и да се крие там, скоро всичко това ще приключи. Не обичам да се самозалъгвам, но понякога е необходимо.
Първата дупка, която бяхме прокопали в стената, беше дотолкова задръстена с труповете на червеи, че наредих на танковете в страничните дупки да ни изкопаят нови проходи. Когато танковете пробиха, хората се втурнаха в новите тунели. Озовахме се в гигантска подземна пещера. В нея имаше артефакти — първите създадени от червеи артефакти, които виждахме.