— Какво е това, мамка му? — попита Куон. Вървеше към мен и държеше нещо буцесто. Приличаше на смола със странна форма или на полуразтопена дървесна клонка, или на кост, направена от восък за свещи.
Взех предмета и го огледах подробно. Идея си нямах какво представлява. Но определено не приличаше на естествено образувание. Някой го беше създал нарочно. Хората ми обикаляха из пещерата и оглеждаха стените под светлината на вградените си прожектори. Сочеха и ръчкаха разни артефакти. На стените имаше овали, а в овалите — нещо тъмно. Тези артефакти изглеждаха деликатни и се ронеха и чупеха при допир.
— На бас, че ги правят с плюнка или нещо такова — каза Куон.
Погледнах го остро, после отново насочих поглед към стените и тавана. Осветих с прожектора си десетина овала и други артефакти, които се издигаха тук-там от пода като сталагмити.
— Не пипайте нищо! — наредих. Мъжете реагираха бързо, отстъпиха от стените и извадиха оръжията. Червените точки на прихванати мишени светнаха по стените и тавана.
— Не — казах аз, — не са опасни. Това са… произведения на изкуството. Тази пещера е нещо като галерия или музей. Не повреждайте нищо. И без сувенири.
Неколцина оставиха на пода странните скулптури от кафява смола. Куон се наведе към мен.
— Това не ми прилича на изкуство, сър — каза с гръмовния си шепот. Посегна да докосне с дебелите си пръсти един от крехките артефакти и от скулптурата се отрониха парченца.
— Знам. Но и в нашите музеи има неща, които не приличат на изкуство. Но за червеите тези неща може да са безценни. Може големият червей да е бил библиотекарят, а по-малките — деца на училищна екскурзия.
Куон се разсмя гръмливо. Не си направих труда да споря повече. Малцина от хората ми изглеждаха притеснени, задето нахлуваме в града на друг биологичен вид и рушим разни неща. Явно червеите бяха прекалено различни от нас, за да предизвикват съчувствие.
— Стига сме зяпали. Продължаваме. Ранените ще се возят в дълбачките. Само ранените. Куон, подкарай моята рота. Ако видиш някой да чупи артефакти, го сложи в челото на колоната.
Последната заповед свърши своето. Никой не искаше да бъде в челото. Куон се развика, като пляскаше силно с ръце, и мъжете се разтичаха. Открихме тунел, който извеждаше от пещерата, и аз пратих една от дълбачките в него. Използвахме входа му, но след това продължихме през стената, за по-пряко. Исках да стигнем до централната кухина по най-бързия начин, с най-малко отклонения от правата линия, и да приключим най-сетне с тази мисия. Придвижването на танковете през пещерата-галерия нанесе още щети на артефактите. Стиснах зъби и ми стана гадно. Как би изглеждала група хора в института „Смитсониън“ в очите на армия от червеи? Изпитваха ли червеите уважение и съпричастие? Можех само да гадая, но ми се струваше, че всеки вид, способен да създава изкуство, би трябвало да има развита система от етични норми над базовите си инстинкти.
52.
След като пробихме през сравнително тънките стени на пещерата-галерия и продължихме да копаем в пръстта от другата им страна, танковете ни ускориха ход. Ако темпото ни се запазеше, щяхме да стигнем до целта си само след няколко часа.
Междувременно бях назначил нов офицер по сензорите — ефрейтор Йенсен.
— Йенсен, ела тук! — викнах.
— Слушам, сър! — извика той и дотича, влачейки след себе си портативния сензорен модул на покойната лейтенант Чен. Устройството беше огънато тук-там и обгорено, но все още работеше. Имаше колелца, но въпреки това подскачаше опасно по неравностите на пода.
— По-внимателно с това нещо — казах на Йенсен. — Не би влачил така пушката си, нали?
— Извинете, сър — каза той, като пристъпваше нервно от крак на крак.
Оставих го да се пече на шиш още секунда-две. Дали не си мислеше, че предшественичката му е загинала в пастта на гигантския червей заради задачата, която аз ѝ бях поставил? Може и да беше прав. Може би червеите, особено големите, не харесваха активните ни сензори. Може би сонарното ехо, с което сензорите ни опипваха околността, ги дразнеше. Ами, техен проблем.
— Успокой се, човече, че май ще напълниш гащите — казах. — На теб се пада най-сладката работа. Задачата ти е да следиш сензора и да ме държиш в течение за плътността на скалата пред танка. Ти ще отговаряш за активния сензор, докато не умреш или не намеря някой по-добър да те замести.
— Благодаря ви, ъъ, сър — каза Йенсен. Въведе няколко команди в интерфейса с треперещи пръсти. Настрои го на трийсетметров обхват. Толкова малък обхват рядко се използваше, но беше напълно достатъчен за информацията, която бях поискал.