А после намали обхвата още малко. Знаех защо го прави. Мислеше си, че активното „опипване“ със сонарното ехо е привлякло вниманието на големия червей, който беше изял Чен. Сигурно не му допадаше идеята да се озове в търбуха на следващия великан.
— Е? — попитах.
— Плътността е много ниска, сър — отговори той. — По-ниска от плътността на почвата у дома. Май изобщо не е пръст всъщност. Прилича повече на… талашит. С много целулоза и смола. Но притежава структурна якост. Здрава е, иначе досега да сме потънали. Има и друго — копаем с лазери и от топлината материалът се топи и става по-твърд.
— Добре — казах аз, обмисляйки информацията. — Отсега нататък искам да се движиш непосредствено след водещия танк. И увеличи малко обхвата. Искам да знам дали наблизо има кухини или отвори. Би трябвало лесно да ги видим — стените са по-тънки, а зад тях пръстта очевидно е рохка. И гледай таванът да не се стовари отгоре ни или да не пропаднем във… в някой воден резервоар например.
— Да. Слушам, сър — каза Йенсен. — Ъъ, в какъв диаметър искате да сканирам, сър?
— Трийсет метра. Във всички посоки. И гледай да не те хвана, че си намалил обхвата, ясно?
— Да, сър — каза ефрейторът. Направи въртеливо движение с пръст върху един син екран. Устройството се разписука ентусиазирано. Самият Йенсен леко позеленя. Сигурен бях, че пак си мисли за Чен. И с право. Може би сензорът звучеше като любовен сигнал за червеите? Йенсен тръгна след дълбачката, повлякъл устройството след себе си. Напомни ми за играч на голф с калъф за стикове на колелца, който се е загубил на игрището. Усмихнах се зад прикритието на шлема и очилата си. Това тук беше най-лошото игрище за голф в познатата вселена.
Тактиката ни, изглежда, сработваше и колоната ни се придвижваше относително бързо. Избягвахме тунелите, които засичахме в съседство. Заобикаляхме ги, макар това да удължаваше пътя ни и да ни отклоняваше временно от начертания курс. Но като цяло скъсявахме разстоянието до целта си в сърцето на исполинската планина.
Току загребвах шепа от материала, през който дълбаехме. Нямахме лаборатория, която да направи химичен анализ. Но дори с просто око се виждаше, че Йенсен е прав. Този материал не приличаше на пръстта, която човек очаква да види в планински недра. Стиснех ли я в шепа, тя намаляваше обема си. Беше много рохка. Като градинска почва, която току-що си разорал на ситно.
— Куон, ела тук — казах аз и махнах на сержанта. Той май никога не се отдалечаваше твърде много от мен. Не знаех дали се върти около мен с идеята да ме защити при необходимост, или защото смята, че постоянно имам нужда от помощ. Не си направих труда да го попитам.
— Сър?
— Какво мислиш за това? Нали си отраснал в някаква ферма?
— Сечахме дървета и отглеждахме риба.
— Добре де, ферма за риба. Самият аз имам известен опит с обработката на почва. Какво мислиш за тази пръст?
Изсипах малко от ронливата пръст в шепата му. Бучките изглеждаха още по-малко в голямата му лапа, пъхната в още по-голяма ръкавица. Куон я стисна и я остави да се изсипе между пръстите му. Явно вземаше въпроса ми съвсем на сериозно.
— Прилича ми на пръст, сър — каза той.
— Обикновена пръст?
— Не. Това е хелиоска пръст. Обилно наторена с червейски лайна. Хубава, плодородна пръст.
Кимнах.
— Да, и аз стигнах до същия извод. Забеляза ли, че тук долу няма никакви камъни? Очаквах да налетим на скала, на някакви препятствия.
Куон плъзна поглед по стените. Нашите дълбачки оставяха различни шарки по тях, не като ребрата на червеите. Лазерните сонди стапяха пръстта и оставяха лъскави петна по стените на прохода, като парчета стъкло.
— Няма камъни? — попита Куон.
— Няма. Поне не големи.
— Това е странно. Копал съм в пещери, в планински склонове. Винаги има камъни, сър. Големи камъни.
— Да — казах аз. — И мисля, че знам защо тук няма.
Куон се обърна да ме погледне.
— Това не е планина, Куон. Това е изкуствено създадена могила. Кошер или гнездо. Нещо като термитник. В Африка има доста големи термитници.
— Двайсет и пет хиляди метра? — попита невярващо Куон.
— Не. Но пък червеите са доста по-големи от термитите. Освен това са интелигентни. Според мен това не е планина, която са издълбали отвътре за собствените си цели. Мисля, че са я построили сами. Повърхностният слой на планината е дебел близо километър и е твърд като стомана. Макросите са го обстрелвали, но не са го пробили. Затова ни доведоха тук. Да изкараме червеите от крепостта им. Не разбираш ли?