Куон загреба още една шепа пръст и я разтроши.
— Може и да сте прав. Мравуняците изглеждат точно по този начин отвътре. Пръстта, която мравките използват за строежа си, е наронена ситно. И е мека като… като едросмляно кафе.
Изсумтях.
— Не знаех, че си поет, Куон.
— Какво съм?
Поклатих глава и не отговорих. От време на време попадах на английска дума, която Куон не знаеше. „Поет“ очевидно бе една от тях. Не бях изненадан.
— Ти защо се включи, Куон? — попитах го изведнъж. Мъжете от Звездната армада рядко говореха за миналото си. Точно като във френския Чуждестранен легион от по-ранните столетия, и при нас се считаше за грубо да задаваш въпроси. А когато някой все пак отговореше, историите никога не бяха щастливи.
— Аз ли? — попита той, изненадан, че съм проявил интерес. — За да се бия с наносите.
— С наносите? А не с макросите?
— Да. Наносите убиха сестра ми. Един от онези кораби я грабнал, вкарал я в търбуха си, а след минута я изхвърлил смазана. Паднала през покрива на една от сушилните във фермата. По онова време не бях там, а в армията. Но като чух, че Звездната армада набира хора срещу извънземните, веднага се включих.
— И после си разбрал, че се сражаваме срещу други извънземни, така ли? — попитах.
— Да. Смешно, нали?
— Направо да се пукнеш от смях. Аз също не харесвам наносите, между другото. Или най-малкото не харесвам онези, които са изпратили нанокорабите. Наричам ги Сините.
— Те сини ли са, сър? — попита Куон.
— Не — отговорих и поклатих глава. — Не знам какви са, но едва ли са сини.
— Ами…
— Но ако оцелеем остатъчно дълго, сержант, може би ще ни се удаде възможност да обясним това-онова на кукловодите, без значение какви са на цвят. А току-виж сме разбрали и какъв цвят са отвътре.
— Нямам търпение, полковник.
Изминали бяхме доста голямо разстояние, когато червеите ни настигнаха. Чудех се дали не са чакали с часове в засада, готови да ни нападнат веднага щом се появим в някой от просторните им тунели. Със сигурност бяха заложили десетки капани и продължаваха да залагат нови. После някой от командирите им е забелязал, че не се придържаме към сложната система от проходи с много завои и обиколни маршрути, а се движим извън утъпканите пътеки и си прокопаваме пряк път.
Първият знак, че са ни разкрили, дойде откъм моите хора в края на колоната. Въпросния знак го видях, преди да го чуя. Отблясъци ярка светлина грейнаха далече зад мен. Заради голямото разстояние очилата ми не реагираха веднага на лазерния огън и полезрението ми се изпълни с цикламени петна — стъклените стени на тунела бяха отразили и усилили светлината.
Една от странностите на лазерните престрелки е тишината, която ги съпровожда. Лазерните пушки не гърмят като конвенционалните си посестрими, а само изжужават леко при изстрела. Понякога уцелената мишена се взривява със силен трясък, но това е изключение. Така че сега шумът, съпровождащ битката, идваше основно от пехотинците, а не от оръжията им. Най-често сражението се водеше в относителна тишина, ако не броим някой и друг вик и писъците на ранените. Подозирах, че дори битките в древността, когато мъжете са се млатели с мечове, са били по-шумни от нашите.
Всички около мен спряха и взеха да се оглеждат. Очилата ми вече реагираха на зелените отблясъци и автоматично потапяха в мрак всичко около мен. Имах чувството, че съм потънал в дълбока вода… или в езеро от мастило.
— Ариергард, докладвай — казах по общия канал.
— Забелязани вражески единици, сър! — дойде отговорът на един млад танкист. Капитан Року, ако не грешах.
— Настъпват ли?
— Не, сър. Видяхме ги да изскачат от стените на тунела зад нас и стреляхме. Изглежда, се оттеглиха, сър.
— Колко са?
— Най-много трима потвърдени — каза Року. — Искам разрешение да ги последвам, сър. Може да са разузнавачи и да докладват за позицията ни.
Впечатлен бях от храброто предложение на капитан Року.
— Не, оставете ги. Вече знаят къде сме. Това можеше да се очаква. Няма да губя напразно хора в лабиринтите им. По-добре да водим битката в своя тунел.
— Какво ще заповядате, сър?
— Твоят взвод да остане на място пет минути, после да се изтегли и да настигне колоната. Убийте всеки червей, който подаде глава от стените. И следете стените за нови пробиви.
Свързах се с танкистите и наредих една от машините да се върне назад и да наглежда взвода на Року, а друга да се придвижи в челото на колоната при водещата дълбачка и двете машини да копаят успоредно. Така проходът щеше да се разшири и танковете да маневрират по-лесно. По-широкият проход позволяваше да прегрупираме пехотинците си, така че да не са разтеглени в толкова дълга и уязвима колона.