Намирахме се на четири-пет километра от сърцето на планината, когато ефрейтор Йенсен взе да ми маха. По жестовете му личеше, че нещо не е наред. Изсумтях и притичах да надникна над рамото му.
Йенсен почука по екрана на сензора.
— Сър. — Изглеждаше притеснен, както винаги. — Сър, отпред няма нищо.
— Това е добре, нали така? — попитах аз.
— Не, сър, имам предвид съвсем нищо. Копаем към някаква бездна. Гигантско празно пространство.
Включих общия канал и излъчих към всички:
— Колона, спри на място!
Но бях закъснял.
53.
Проблемът беше в ронливата пръст. Всеки, който се е опитвал да изкопае дупка на плажа, знае за какво говоря — стените на дупката се свличат към дъното и я запълват. Ние копаехме вече часове през рохкавата пръст, като топлината от лазерите създаваше относително здрави стени. Създавахме нещо като тръба от по-здрав материал в рохкавата тъкан на планината. Но когато стигнахме празнина, място, където ронливата пръст да се изсипе, вместо да се набива в стените на прохода, тя се превърна в свлачище. И повлече още пръст. Таванът на прохода се пропука и по главите ни се заизсипва пръст. Тази под краката ни поддаде и се изля заедно с нас в бездната. Пръстта от тавана ни затрупа. Броени секунди след като наредих на колоната да спре, авангардът ни вече се пързаляше безпомощно по гигантска купчина мека пръст, под ъгъл от четирийсет и пет градуса, по поне стометрово нанадолнище.
Полетях надолу с другарите си, опитах се да запазя равновесие като сърфист, но не успях. Пропаднах и пръстта ме затрупа. Вдигнах ръце, осъзнал, че съм погребан жив, с надежда ръцете ми да останат над повърхността и някой да ме намери. Пръстта се срутваше с трясък отгоре ми, а аз се питах колко ли време костюмът ще ме поддържа жив — няколко дни, може би? — и дали някой изобщо ще ме намери и ще ме изкопае. Нещо тежко ме удари по ръката и смаза пръстите ми. Примижах. Дано не беше някоя дълбачка. Раздвижих пръсти за опит. Болеше, но поне реагираха на командите от мозъка ми.
Опитах се да включа комуникатора си с брадичка, но не се получи, а без ръце нямаше как да проверя какъв е проблемът. Може би комуникаторът просто се беше разкачил при падането. Слава богу, поне животоподдържащите системи на костюма ми работеха и осигуряваха рециклиран въздух.
След около минута в пресния си гроб усетих как някой сграбчва пръстите ми. Силен натиск и дръпване, което разкачи ставите им. Ако можех, бих дръпнал ръцете си под земята. За един благословен миг болката престана. Усещах как пръстта ме притиска, задушава ме с тежестта си. Повечето загинали в лавини умират именно заради тежестта на снежната маса, която смазва дробовете им с натиска си, дори нещастникът да е попаднал във въздушен джоб. Тук, на Хелиос, където гравитацията беше почти два пъти по-голяма, пръстта тежеше много и дробовете ми се бореха за всяка глътка въздух.
Усетих някакво раздвижване около ръкавицата си. Червей? Дали не обикаляха свлачището в търсене на вкусна мръвка? Усещането за движение около ръката ми се усили и за миг ми се прииска да не бях вдигал ръце като някакви знамена над пясъчен замък.
Смазващата хватка около ръката ми се възобнови, последва силно дръпване. Първо поддаде рамото ми. Ставата излезе и аз изкрещях от болка в тясното пространство на смазания си шлем. Звукът беше като от писък под вода.
Стиснах със сетни сили онова, което ме дърпаше. Изтеглиха ме като морков. Кафявата пръст се разсипа около мен. Стърчах наполовина над повърхността, когато дърпането престана. Ръката ми падна като отсечена. Почистих очилата си с другата.
Все още бях погребан до кръста. Куон беше надвиснал отгоре ми. Стискаше с две ръце пушката си. Въртеше се насам-натам и крещеше нещо. Моят комуникатор още не работеше и не разбирах какво казва сержантът.
После автоматичното затъмнение на очилата се активира да защити зрението ми от блясъка на лазерните лъчи. Хората ми стреляха по нещо. Стиснах зъби срещу болката, доизмъкнах се преждевременния си гроб и се изправих.
Куон ме огледа от глава до пети. Посегна към шлема ми с дебелите си пръсти. Трепнах, но все пак го оставих да си свърши работата. Той нагласи нещо близо до ухото ми. Чу се изщракване и главата ми внезапно се изпълни със звуци. Комуникаторът ми се беше разкачил при падането.
— … поне трийсет загинали, сержант — чух да казва някой.
— Червеи на север и на изток. Придържат се към растителността.
— … снайперистки огън!