Огледах се трескаво. Залитнах, стиснал изваденото си рамо. Опитах се да преценя ситуацията. Хора по свлачището, стотина. Прикритие нямаше, но бяхме попаднали в нещо като падина и ако червеите наистина идваха от север и изток, значи не бяха в добра позиция за обстрел. Част от моите хора се намираха на ръба на могилата, образувала се в резултат на свлачището. Именно те стреляха по снайперистите. Други се опитваха да изровят окоп, където да се прикрием.
Озовали се бяхме близо до дъното на фантастично голяма пещера. Таванът беше на стотици, ако не и на хиляди метри над нас, почти невидим в сумрака. Подът на камерата беше покрит с нещо като растителност, странни образувания, които приличаха на влажни гумени кристали. Нещо в структурата им напомняше за цветя, което ми подсказа, че са живи организми, а не минерални образувания. Най-много приличаха на големи колонии от корали. Сякаш се намирах в подводна пещера, от която някой е изпомпил водата.
Погледнах нагоре, към върха на свлачището. Входът на полусрутения тунел се виждаше. Видях и пехотинци там, с пушки в ръце. Гледаха надолу към нас. Изглежда, чакаха някой да издаде заповеди.
Погледнах надолу. Търкалянето по нанадолнище явно не се отразяваше добре на танковете. Една от двете дълбачки в челото на колоната ни се беше забила с носа напред в основата на свлачището. И по пътя си беше покосила немалко пехотинци — личеше по следата от размазани хора. Втората дълбачка се бе справила по-добре — приземила се бе „на крака“ и нанитите вече поправяха раздраните места по корпуса ѝ. Това означаваше, че мозъчната ѝ кутия не е пострадала. Оръдието ѝ, преработено за копане, нямаше необходимия обхват да стреля по снайперистите. Но ако червеите решаха да ни нападнат, танкът щеше да ни осигури мощна отбрана.
Тръснах глава в опит да подредя мислите си.
— Тук Ригс. Някой държи ли на мушка снайперистите?
Хората се развикаха доволно.
— Радвам се, че сте оцелели, сър — каза познат глас. Погледнах към екранчето на комуникатора да видя кой е. Беше капитан Року.
— Капитане? Танкистът във водещата машина оцеля ли?
— Не, сър. Тази пързалка уби много свестни хора.
— Така — казах аз. — Року, сега ти командваш танковете. Вече си мой пръв заместник в тази мисия.
— Ами, добре, полковник — каза той, без да крие изненадата си.
А не би трябвало да е изненадан, помислих си, защото беше с най-високия чин след мен. Имахме още двама капитани, но в пехотата, а аз исках начело на експедицията да застане танкист, ако не успеех да се измъкна от следващата дупка, в която ме захвърли съдбата. В ситуация като нашата, където смъртта променя нещата постоянно, е от критично значение всеки да знае мястото си в командната верига.
— Капитане, възможно ли е танковете да се спуснат долу безопасно?
— Да, но ще ни е нужно време, сър — отговори той. — Можем да прокопаем надолу по спирала и да излезем на вашето ниво, без никой да пострада.
Куон ми махна. Сочеше към дъното на каверната. Зрението ми се беше нагодило донякъде. Коралоподобната растителност периодично изпускаше дим. Враговете се криеха сред коралите и дима като пълзящи снайперисти в гората. Придвижваха се настрани, явно с идеята да ни ударят по фланговете. Ако продължаха в същия дух, скоро нищо нямаше да прикрива моите хора от проектилите им.
— Докладвай настоящото си положение, капитане — казах аз. В същия миг снайперистки огън уцели реакторната раница на един мъртъв пехотинец недалеч от мен. Не бях изненадан, че червеите стрелят по мъртъвци. Изглежда, не можеха да различат живото тяло от мъртвото. Клекнах да се прикрия от огъня. Куон допълзя при мен.
— Изтеглих танковете стотина метра назад в прохода — каза Року със спокойния глас на човек, който седи на завет в танка си. — Свлачището бе предизвикано от комбинираната тежест на двата танка в челото на колоната. Ако копаем надолу и в дъга…
— Не, не, капитане — прекъснах го аз. — Това ще отнеме час и повече. Тук сме в слаба позиция. Врагът вече се придвижва за атака, а без съмнение ще дойдат и подкрепления. Боя се, че много скоро ще ви ударят в гръб откъм тунела, а нас ще ни атакуват фронтално. Целта ни се намира някъде в центъра на тази пещера. Искам хората и танковете ти да се спуснат тук по най-бързия начин и да приключваме.
— Сър? Как да го направя, сър? — попита той.
— Ще измислиш нещо, Року. Не мога да направлявам ситуация, която не виждам.
— А ако не успея, сър?
— Тогава ще те понижа в лейтенант — казах аз. — Ще разкарам своите пехотинци от пътя ви и ще потърсим прикритие в онази странна гора от корали на пода на каверната. Ще намерим работа на снайперистите, докато вие се довлечете тук. Имаш десет минути. Ригс, край.