— Потвърдено. Изпратено.
— Добре. Трябва да построим голяма конструкция. Какъв е оптималният брой единици, необходим да се построи въоръжението на един кораб?
Колебание.
— Безкраен брой…
— Не, задръж. Ако ви дам всички материали и възложа на една единица да построи въоръжението на един кораб, колко часа ще са ѝ необходими да изпълни задачата?
— Двадесет и един часа, точка шест.
Кимнах и вкарах данните в таблета.
— А ако две единици си поделят задачата?
— Шестнадесет часа, точка три.
Направих сметката. Приблизително петдесет процента спад в ефективността. С други думи, бих могъл да използвам повече машини, за да произведа една част по-бързо, но най-ефективно би било да използвам една машина за един проект. Номерът беше да накарам машините да произведат кораба възможно най-бързо, без да губя от времето на нито една от тях. Продължих да работя с Четиринайсет, засипах я с порой въпроси за всеки основен компонент на нанокорабите. Много от тях нямаше да ми трябват. Лазаретът например. Хубаво е да имаш лазарет, но пилотите ми щяха да са наноподсилени и щяха да се лекуват сами. Отказах се и от ремонтната работилница — на практика тя представляваше производствена единица като моите фабрики и би глътнала най-много време и материали за конструирането си. Без нея, само с един двигател и една оръжейна система, времето за конструиране на кораба падаше драстично. Вече имахме доста фабрики и когато се впрегнеха заедно, резултатът от производството им щеше да е впечатляващ. Ако не грешах в изчисленията си, един лековъоръжен кораб можеше да бъде произведен за около… трийсет часа.
Опитах се да намаля още времето за производство. Колебаех се за ръката — без нея нанокорабите биха загубили голяма част от функционалностите си. По-малък кораб без ръка не би могъл да пренася войски например. От друга страна, ръката щеше да ми струва по седем часа на всеки кораб. Без нея можех да произведа нов кораб за двайсет и три часа.
Ако се съдеше по данните, корпусите бяха евтини. Реших, че новите кораби трябва да изглеждат измамно големи. Много по-големи, отколкото беше нужно. Всъщност щяха да са почти празни — метални балони от нанити. А нанити имах много. Произвеждаха се бързо и от обикновени елементи. Буквално се изливаха от фабриките. Вече бяхме натрупали варели с неактивни нанити в складовете, готови да бъдат свързани в рояк и впрегнати в поредната задача. Мисълта за нанитите ми даде идея.
— Четиринайсет, искам всички свободни единици да се заемат с производството на нанити. Без специализация, обикновени нанити строители.
— Опцията зададена и предадена.
Примижах в очакване, но този път Четиринайсет не ми докладва за единици 6 и 35. От търбуха на машината се чу характерното тихо жужене. След минутка през отвора за готовата продукция се показа сребриста локва нанити. Побързах да пъхна една кофа отдолу. Обадих се на Куон и му казах да се яви в хангара на Четиринайсет.
На вратата се почука почти веднага. Усмихнах се — Куон явно беше чакал отвън и беше пристъпвал от единия си голям крак на другия.
— Влез! — извиках.
Куон отвори вратата и подаде глава.
— Извинете, сър.
— Не се извинявай. Аз те повиках.
— Знам. Тоест… няма значение.
— Извиняваш се, че си стоял отвън и си чакал да те повикам? Все едно хангарът е нещо като тоалетна в бензиностанция?
Той се усмихна — нещо непривично за него.
— Да, сър. Приключихте ли вече? Защото наистина трябва да…
Вдигнах вежди и се усмихнах и аз. Куон наистина ли беше пуснал шега? Обикновено не го правеше. Засмях се одобрително. Подозирах, че след като му обясня как стоят нещата, в близко бъдеще няма да пробва да се шегува.
— Старши сержант Куон, радвам се да те видя. Виж, имаме проблеми, при това много.
— Може ли преди това да ви попитам нещо, сър?
— Да.
— Такова… знаете ли кой е в стаята с нанитите, сър? Скъсва се да крещи. Заключил е вратата и фелдшерът се чуди дали да не я разбие.
— Майор Робинсън е вътре — казах и се замислих. Щом беше заключил вратата, значи не искаше никой да стане свидетел на процедурата. Сигурно дори не се беше вързал правилно. Е, проблемът не беше мой. Щом Робинсън искаше да оцапа гащите насаме, негова си работа. — Не го закачайте. Ще се справи.
— Ъъ, майор Робинсън ли казахте?
— Преди беше генерал Робинсън.
Куон примигна. После бавно кимна. Не попита друго по въпроса. Точно това му харесвах на Куон. Подхвърляш му изненадка, а той я хваща и продължава нататък.