Стори ми се, че го чух да ругае, преди да затвори. Усмихнах се и плеснах Куон по гърба със здравата си ръка.
— Мерси, че ме извади. Не знам дали бих могъл да направя същото за теб.
— Но щяхте да се опитате — каза Куон.
Кимнах и изпълзях до ръба на импровизирания окоп, който пехотинците бяха изкопали набързо. Два проектила вдигнаха фонтани пръст недалече от мен. Снайперистите започваха да се изнервят. Побързах да се наведа.
— Хайде да засипем с огън снайперистите. Разполагаме с петдесетина човека. Аз ще заведа половината в гората долу. Ти и другите ще ни прикривате.
Куон кимна. Обърнах се към хората при отвора на тунела. Никакво раздвижване при тях. Каквото и да беше намислил капитан Року, дано скоро го приведеше в действие.
— Слушайте! — ревна Куон, настроил почти на максимум външните говорители на костюма си. — Масирана стрелба по снайперистите, ВЕДНАГА!
— Добре — казах аз и се заех да събера взвод от оцелели пехотинци. Офицерът им, както и вторият сержант на ротата, бяха погребани заедно с много от подчинените си. Минавах от човек на човек, потупвах по гърба всеки втори и давах знак на избраните да се отделят настрани. Скоро разполагах с взвод, който да ме последва.
Лявата ми ръка гореше и щипеше. От опит знаех, че скоро пак ще е в работен режим. Нанитите бяха истински магьосници, но като болногледачи никак не ги биваше. Пет пари не даваха за комфорта на пациентите си. Понякога бяха така добри да възстановят нервните окончания последни или да прекъснат нервите по време на оздравителния процес. Друг път раненият изпитваше жестоки болки в продължение на часове. Напълно способни бяха да изключат участъците с поразени нерви, така че болката да не извади пехотинеца от строя, но не винаги го правеха. Лекуваха по целесъобразност и раненият стискаше палци нервите да не са в челото на списъка им, но май всичко опираше до късмет.
Поведох хората си към преобърнатия танк. Непосредствено до машината стъпих на нещо твърдо. Наведох се и разрових пръстта. Твърдото нещо се оказа портативният сензор, който Йенсен бе влачил със себе си. Вгледах се в пукнатия екран и изсъсках от гняв. Глупакът беше намалил обхвата до минимум.
Придвижих се пълзешком около основата на танка и скоро открих ефрейтор Йенсен. Беше се движил непосредствено след водещата дълбачка и беше пропаднал заедно с нея. Половината му глава липсваше. „Извадил е късмет“, помислих си. Спестил си бе гнева ми, задето не се е подчинил на пряка заповед и ни е вкарал в тази каша. Ако не се бе тревожил толкова, че ще привлече вниманието на нов гигантски червей, можеше и да не направим последните фатални стъпки в бездната.
Когато всичките ми хора се събраха зад прикритието на преобърнатия танк, си дадох сметка, че няма начин да стигнем до гората от корали пеша. Дотам имаше повече от сто метра открито пространство, а въпреки прикриващия огън на втората група пехотинци противниковата стрелба ставаше все по-интензивна. Лазери святкаха над нас към гората, пушките на червеите им отговаряха. Понякога червей се сгърчваше обгорен сред коралите, друг път пехотинец политаше назад с писък. Но така или иначе, не можехме да мръднем от позицията си.
— Капитан Року! — извиках по командния канал. — Какво имаш за мен?
— Имаме план, сър.
— Слушам те.
— Ще спуснем машините, вързани с нанитно въже, една по една. Въжето ще е вързано за друг танк в тунела, пехотинците също ще дърпат. Така би трябвало да преодолеем инерцията и да убием скоростта на спускане. Надявам се първият танк да е при вас след няколко минути.
Кимнах мълчаливо. Танковете нямаше да са при нас след десет минути. Както аз виждах нещата, щеше да мине най-малко половин час. Но нищо по-добро не ми хрумваше.
— Добре, направете го. Какво е състоянието на танка, който е тук долу? Танкистът жив ли е?
— Да, сър. Ранен е, сложна фрактура на крака. Но не ти трябват крака, за да управляваш танк.
— Прав си. Как се казва?
— Подофицер Слоун, сър.
Отворих частен канал към Слоун.
— Можеш ли да управляваш машината си, Слоун?
— Да, сър, но врагът не е в обсег понастоящем…
— Не искам от теб да стреляш. Разшири предната част на корпуса. Идеята е да се отправиш към гората, а ние да се придвижим зад теб. Ти ще ни бъдеш прикритието.
— Почвам, сър.
След няма и минута Слоун задвижи машината си напред. Танкът се раздуваше в движение, предницата му се разшири като главата на кобра преди атака. Машината видимо залиташе надясно — гравитационните стабилизатори от тази ѝ страна бяха пострадали, но въпреки това танкистът се справяше с управлението. Хукнах след танка, последван от хората си. Бяхме тренирали тази маневра стотици пъти. Въведена за първи път от германците през Втората световна, тя осигуряваше подвижно прикритие за пехотата при сражение на открито. Придвижвахме се плътно зад раздутите щитове на танка, които ни пазеха от обстрел по права линия. Стигнехме ли до прикритието на коралите, щяхме да се развърнем и да ударим на свой ред. Лесно щяхме да се справим с червеите, стига да не извадеха тежка артилерия или да не ни минеха във фланг.