Удържахме атаките на червеите благодарение на по-добрите си оръжия, но въпреки това броят им растеше постоянно. Беше само въпрос на време преди да докарат някой червей гигант с оръдия, който да ни види сметката, или просто да ни прегазят поради огромното си числено превъзходство.
Накрая, сякаш след цяла вечност, Року успя да смъкне танковете си по свлачището. Машините разгънаха предниците си в щитове и потеглиха към новоизвоюваната ни позиция. Големи групи пехотинци се придвижваха зад всеки танк, възползвайки се от подвижното прикритие.
Червеите реагираха с отчаян щурм. Нападнаха ни буквално отвсякъде, дори изпод земята, разравяйки почвата под телата ни. Пистолетът ми толкова се беше загрял, че усещах топлината дори през дебелата си ръкавица. Гърчещите се тела извираха навсякъде, бяха повече дори от чудатите подобни на дървета корали. Точно тогава пистолетът ми отказа. Реакторната ми раница си беше наред, затова реших, че е от лещите. Посегнах към пушката си и видях, че съм я изгубил някъде по пътя. Дебелият черен кабел на реакторната раница висеше прекъснат.
Смъкнах раницата от гърба си и извадих ножа. Червеите вече налитаха за близък бой. Все още разполагах с вградения в костюма си генератор, който осигуряваше достатъчно енергия за вентилационната и рециклиращата система.
Мъжът вдясно от мен внезапно се загърчи. Кървав фонтан се изстреля под налягане във въздуха. Все едно нещастникът случайно беше попаднал на гейзер — червен на цвят. Мъжът се гърчеше, без да издаде и звук. Може би беше останал без гърло или нещо такова.
После червеят, който го беше захапал, изскочи на повърхността. Сцената ме подсети за една документалка, която бях гледал у дома — за акула, която напада плувец. Червеят беше нападнал изотдолу, открил мек участък сред камънаците, върху които лежахме, и бе отхапал голямо парче от корема на пехотинеца.
Червеят се надигна лъскав от дупката си и понечи да довърши започнатото. Допълзях до него и заразмахвах ножа си. Оръжието беше по-остро от бръснач. Плътта на червея се късаше като опаковъчна хартия. С шест удара почти го обезглавих. Нещо кафяво бликна от зейналата уста. Нямах представа дали чудовището кашля кръв, слюноотделя обилно от вълнение или плюе по нас в пристъп на ярост. Тримата се сборичкахме трескаво, докато червеят не потръпна за последно.
Огледах бойното поле, но не видях друга мишена. Врагът бе минал в отстъпление. Накъдето и да погледнех, пехотинци лежаха по земята изтощени. Някои викаха за помощ, но само един медик бе тръгнал с нас и по някое време беше загинал. Трябваше сами да се погрижим за себе си. Реших да започна с нещастника, който умираше до мен.
Веднага щом отлепих челюстите на мъртвия червей от корема му, пехотинецът свали шлема си и ме погледна. Не се опитваше да сдържи дъха си. Явно отровният въздух на Хелиос беше последната му грижа в момента.
Не се противопоставих на решението му. Ако искаше да глътне малко въздух в последните си мигове, кой бях аз да му преча?
— Какъв е на вкус въздухът, редник? — попитах го.
— Прегоряла пица — изгъгна той. — И още нещо, полковник…
— Какво?
— Много е горещо. Дори тук, под цяла планина от пръст, в тая тъмна дупка, пак е горещо. Не трябва да е така.
— Разбирам — казах. — Ще ти дам да пийнеш вода.
Бръкнах в чантата на корема си и напипах шише вода, от онези, които се стискат. Докато се обърна да му го подам, очите на пехотинеца вече се бяха подбелили. Изругах и взех пушката му. Започнах да стрелям по изтеглящите се червеи. Скоро те излязоха от обсег, невидими в странната гора.
Преброих оцелелите. Всичко на всичко деветима. Няколко минути по-късно Куон се появи заедно с танковете.
— Закъде си се разбързал така? — подхвърлих горчиво.
— Извинете, сър — каза той. — Страхотно се справихте със снайперистите, докато ние смъквахме танковете по нанадолнището.
— Да, отворихме им работа — казах. От думите ми капеше сарказъм, но Куон май така и не го усети.
Натоварихме ранените в танковете и поехме след тях. Движехме се през гората от кристали, като трошахме всяка клонка гаден розов корал по пътя си. Мъжете си говореха, че гората е нещо като продоволствен склад на червеите, и бяха твърдо решени да я съсипят максимално. Може и да бяха прави за предназначението на коралите, но лично аз се съмнявах. Кой знае? Замислих се дали да не ги спра, но истината бе, че дори моето съчувствие към врага вече се стопяваше.