За миг си бях въобразил, че този последен етап ще мине като по вода. Червеите, разбира се, успяха да ме изненадат.
55.
Бойците им се криеха, естествено. Не около нас в кораловия лес, а точно тук, по ръба на гигантската падина, в която се намираше пръстенът. Окопали се бяха под повърхността и чакаха под краката ни. Щом моите войници се смъкнаха към пръстена в центъра на купата, червеите изригнаха в тила ни и ни нападнаха от всички посоки едновременно.
В онзи момент наистина ми се прииска Чен, Йенсен или поне портативният сензор да бяха оцелели, само че, уви, бяхме изгубили всички тях по пътя. Нямаше с какво да засечем засадата и съответно бяхме хванати по бели гащи.
Червеите бяха хиляди. Щурмуваха ни и стреляха в движение. Ние ги изпепелявахме с лазерни лъчи, те ни взривяваха с експлодиращите си проектили. Купата не беше чак толкова голяма и за по-малко от минута червеите скъсиха разстоянието. Дълбаещите танкове въртяха големите си оръдия и плюеха ослепителна горещина към наближаващия враг като огнехвъргачки. Цели редици червеи се сгърчваха обгорени. Често пълнителите на пушките им се възпламеняваха и експлозията помиташе всичко наоколо.
Нашата стрелба беше много по-ефективна, ала численото превъзходство беше на тяхна страна. В близък бой червеите имаха предимство. Ние разполагахме с острите си ножове, но червеите бяха шест пъти по-тежки от нас, бяха по-силни и имаха смъртоносни челюсти.
Двамата с Куон заехме позиция в центъра. Формата на падината ни помогна — имахме чиста линия за стрелба. Намирахме се в ниското и това ни позволяваше да стреляме над главите на хората си по червеите, които все така извираха от дупки по ръба на купата.
— Целете се внимателно! — изрева Куон. — Не искам жертви от приятелски огън!
Изпратих танковете към фронта… който на практика представляваше окръжност.
— Браво и Делта да се изтеглят — извиках в комуникатора си. — Искам резерв в центъра, ако пробият. Ще осигуряваме огнево прикритие от основата на самия пръстен.
— Сър! — извика Куон. Двамата стояхме гръб в гръб и стреляхме упорито по прииждащия враг.
— Какво?
— Сър, трябва да се махнем оттук.
— Удържаме ги.
— Но не знаем какво ще направи онова нещо — каза Куон и посочи.
Погледнах през рамо към пръстена, който се извисяваше над нас. Целият беше в петна и пукнатини. Изглеждаше изхабен и древен. Не приличаше на нещо, което е построено вчера. Но с червеите никога не се знаеше. Артефактите, които бяхме видели досега, нямаха нито прави линии, нито гладки повърхности.
— Мислиш, че целта им е да ни набутат в пръстена? — попитах аз.
— Спретнаха ни вече една изненада — отвърна разсъдливо Куон. — Защо да няма и втора?
— Мда, защо не — съгласих се аз.
Роти Браво и Делта се бяха събрали в центъра на падината с изненадваща бързина. Никой не искаше да е на предната линия и да удържа вълната от връхлитащи червеи. А те сякаш нямаха край. Труповете им се издигаха на димящи купчини. Живите се катереха през телата на мъртвите си другари или копаеха под тях, за да ни докопат.
— Изтегляме се! Всички назад, по пътя, по който дойдохме.
Не беше нужно да ги подканям. Втурнахме се на юг и вражеската линия се огъна под натиска на концентрирания ни огън.
Когато се изкатерих до ръба на купата, погледнах назад и осъзнах, че още не можем да се изтеглим. Бяхме стигнали до зададената цел. Трябваше да съобщя на макросите, че мисията е изпълнена. Извадих специалното устройство, онова, което беше свързано с лъскавата нишка от нанити, последвала ни по целия път от горния свят. Чудех се колко ли пъти се е късала. Не беше трудно — виждал я бях да се прекъсва под ботуша на невнимателен пехотинец. Разбира се, нишката, съставена от милиарди нанити, всеки път се възстановяваше. Километър след километър тънка като косъм нишка, водеща към белия свят. Дори само от мисълта за това ме налегна носталгия по откритите пространства, по слънцето и вятъра. Та дори да са бурните ветрове и червеното слънце на Хелиос.
Натиснах бутона, който не бях натискал преди. Онзи, който отваряше канал към макроското командване.
— Идентифицирай се — дойде хладният отговор.
Отдъхнах си. Боял се бях, че връзката няма да се осъществи.
— Тук полковник Кайл Ригс. Стигнах до зададената цел. Мисията е завършена.
— Мисията не е завършена.
Погледнах надолу към свирепата битка около пръстена. На две места фронтът ни се беше огънал. Още не бяхме разбити, но нямаше да издържим дълго. Плащах с пехотинци за всяка нова вълна от червеи, които извираха от дупките. Рано или късно загубите ни щяха да станат твърде големи и противникът щеше да ни прекърши. Фронтът ни се беше разпаднал на групички от обкръжени отчаяни войници, които се бореха за живота си. Ако червеите разполагаха с достатъчно бойци и достатъчно време, щяха да ни избият до крак. Нямаше вариант да капитулираме. Нямаше къде да се изтеглим. Може би точно това бе планирал врагът през цялото време. Може би Куон беше прав, че пръстенът е някакъв древен олтар. Което превръщаше нас в кърваво жертвоприношение.