Самата база беше нагоре с краката. Червеите я бяха нападнали, вероятно мотивирани от жажда за мъст. Скочих от танка, на който се возех и който предлагаше достатъчно място за пътници сега, когато бяхме изгубили три четвърти от войската си. Хукнах към тухлите и скочих върху първата, която се изпречи пред погледа ми. Командният модул, който преди се намираше върху няколко други тухли в центъра на базата, сега лежеше прекатурен и под ъгъл, така че единият му край беше потънал в земята. Шлюзът беше във високата част, тази, която стърчеше във въздуха. Навсякъде имаше трупове. Основно на червеи, но едно от всеки десет тела беше човешко.
Минах по купчина димящи трупове и скочих върху покрива на друга тухла, после на трета. Стигнах до шлюза на командния център и започнах да удрям по него.
Някой сложи тежка ръка на рамото ми. Извъртях се. Беше майор Робинсън. По лицето му се виждаше, че най-после е получил своя шанс да участва в истинска битка. На хълбока му имаше дупка колкото юмрук, черна и сълзяща.
— Тя не е вътре, сър. Евакуирахме всички от командния модул, след като червеите го преобърнаха.
— Къде е? — попитах аз, задъхан от спринта и паниката.
Робинсън посочи към северния край на лагера. Там, на покрива на една тухла, седеше позната фигура. Хукнах към нея, но не я прегърнах, каквото бе първоначалното ми намерение. Тя стискаше нож и по ножа имаше кръв.
— Сандра? — казах и коленичих до нея.
— Ти се върна — каза тя, без да ме поглежда.
— Да. Върнах се.
— Не вярвах, че ще оцелееш.
— Повечето от нас не оцеляха. Но сега имаме работа. Трябва да натоварим и да се махаме.
— Убих ги. Убих много. От нашите — също.
Сведох поглед към ножа в ръката ѝ. По острието му имаше и тъмночервена кръв, а не само кафявата течност, която течеше в телата на червеите. Не знаех какво да кажа. Възможно ли бе да е загубила ума си?
— Все още не ме бива особено с ножа — каза тя.
— Какво стана?
Сандра поклати глава. Залюля се напред-назад, после ми разказа как червеите разкъсвали костюмите на мъжете и им инжектирали някаква биологична отрова. Хората умирали бавно и в мъки, агонията им продължила дори след края на сражението и нито нанитите, нито нашите медици можели да им помогнат. Пищели от болка, мятали се и я умолявали да сложи край на мъките им. Понякога тя изпълнявала молбата им.
Изчаках я да свърши, после тя ме прегърна и аз я успокоих, доколкото беше възможно. Въпреки всичко се почувствах добре, след като я прегърнах. Усещах тялото ѝ под костюма. Някакъв стегнат възел в стомаха ми се отпусна. Поне Сандра не бях загубил.
— Ще ми разкажеш ли какво преживяхте в планината? — попита тя.
— Не.
— Благодаря ти — каза тя. — Никога не ми разказвай, става ли?
— Добре.
Нямаше време за почивка. Транспортният кораб вече отваряше пастта си да ни погълне и да ни отведе от Хелиос, а лично аз нямах търпение да се махна оттук.
Събрахме това-онова и започнахме да товарим. Не бяхме натоварили и половината, когато земята под нас се разлюля. Пукнатини прошариха сухата почва. Някакво движение привлече погледа ми, движение монументално. Погледнах на север и челюстта ми увисна.
Планината, домът на червеите, се сриваше сама в себе си.
Срива се дълго. Първо пропаднаха склоновете, после и коничният връх. Гигантска колона от прах и отломки се изстреля в небето, закри червеното слънце и потопи в сянка мъничката ни база.
Изстинах. Причинили бяхме на червеите повече беди, отколкото заслужаваха. Макар да бяха злобни и отблъскващи, не те бяха дошли с армия в моя дом, а обратното.
Нагласили бяхме командния модул на върха на купчина тухли в трюма на кораба. Други тухли продължаваха да пристигат. Товарните ни машини изпълняваха последния етап от работата си. Именно те трябваше да вкарат и подредят модулите в трюма. Този път процесът вървеше бавно, защото повечето товарни машини бяха унищожени.
— Полковник, простете, че ви прекъсвам — чух глас в ухото си. Опитах се да го пренебрегна, но гласът упорстваше.
— Какво има, майор Робинсън? — попитах примирено накрая.
— Ами… има нещо, но по-добре елате в командния център, сър.
Намръщих се; не ми харесваше тревогата в гласа му.
— Идвам.
Наложи се да откопча ръката на Сандра от ръкава си — беше ме стиснала веднага щом приех обаждането и се притискаше отчаяно в мен. Постарах се да я отстраня нежно и бързо, без да нараня чувствата ѝ. Провалих се, естествено.
Оставих я да се цупи и забързах към командния модул. Зарадвах се да видя капитан Сарин там. От другите нямаше и помен. Дори майор Робинсън липсваше.