— Какво има? — попитах.
— Нов обект, сър. Нещо голямо.
— Голямо? Колко голямо?
Капитан Сарин поклати глава и внесе корекции в изображението. Големият екран се беше сдобил с три пукнатини, но все още работеше. Е, долният ляв ъгъл беше тъмен, все едно някой беше разлял отгоре му черна боя.
Подземният комплекс от тунели се появи на екрана в координатна мрежа. Картографирали бяхме голяма част от подземния свят в района на базата. Дали си бяхме сметка, че на Хелиос повечето неща се случват под повърхността.
Веднага разбрах за какво говори капитан Сарин. Имаше нещо там, нещо голямо и синьо.
— Нов тунел? Откъде се е появил?
— Не, сър — отговори тя. — Не мисля, че е тунел.
И в същия миг нещото се раздвижи. Раздвижи се с цялата си дължина от близо два километра. И тогава се сетих какво е.
— Гигантски червей, нали?
— Да, така смятаме.
Опрях ръце на масата. Съществото се премести с още няколко пиксела под шокирания ми поглед. Изглежда, се движеше през почвата под нас със скоростта на тичащо куче. Погледнах към предварителната оценка на габаритите, която бе предоставил компютърът, и кимнах.
— Докато бяхме в планината, все се питах що ли за червей е прокопал онези големи тунели. Сега вече знаем.
— При настоящата му скорост на приближаване разполагаме приблизително с осемнайсет минути — каза капитан Сарин. Беше почти толкова изцедена и отчаяна, колкото Сандра, когато я намерих в базата.
— Да видим дали ще разберем откъде е дошло и накъде отива — казах и зададох параметри на компютъра.
Траекторията на екрана започваше от планината и свършваше точно под нас.
— Какво ще правим, сър? — попита капитан Сарин.
— Не се тревожи — казах. — Ще се справим.
— Наистина ли вярвате, че можем да убием нещо толкова голямо, сър?
— Не. Но бихме могли да го надбягаме.
Товаренето е бавен процес и трудно може да се съкрати, но ние успяхме. В такива моменти всичко е въпрос на приоритет. Пратих всички здрави пехотинци да помогнат на товарачките. Вкарахме първо най-важните неща — въздушните пречистватели, водните рециклатори, генераторите и фабриките. Голяма част от жилищните тухли щяха да останат на Хелиос, което намали наполовина броя на модулите, които трябваше да натоварим. Така де, загубили бяхме голяма част от пехотинците си и нямаше смисъл да товарим тухли, които ще останат празни по обратния път.
Не си направих труда да конфигурирам петте оцелели дълбачки. Вместо това ги използвахме с ново предназначение — отворихме горната им част и качихме на тях по един модул. После, с двигатели на максимална тяга и с помощ от пехотинците, натоварените дълбачки успяха да вземат наклона на рампата с много скърцане, плъзгане и накланяне. Разтоварихме модулите по най-безцеремонния начин — буквално ги катурнахме в трюма. Не се занимавахме да ги редим, просто включихме магнитните ключалки и хукнахме към следващите тухли.
Натоварили бяхме повече от една трета от тухлите, когато реших, че е крайно време да се свържа с макросите и да им кажа да излитат. Гигантският червей вече копаеше вертикално под базата ни и щеше да пробие най-много след минута.
— Макроско командване, тук Кайл Ригс. Отговорете.
— Излишните съобщения хабят ресурсите на системата.
— Да бе, то понеже вие не губите време в излишни приказки. Затворете вратите на транспортния кораб и излитайте.
— Не всички наземни сили са на борда.
— Грешите, макроско командване.
— Не всички наземни сили са на борда.
— Сър — обади се капитан Сарин до мен. — Сигурно имат предвид тухлите и оборудването, които оставихме.
— Макроско командване, изоставихме част от оборудването си, за да избягаме от приближаващата мегабиологична вражеска единица — казах аз и си дадох сметка, че току-що съм измислил нова дума. Мегабиологична. Надявах се, че няма да се наложи да я използвам често.
Последва колебание. Точно колкото беше нужно на нашия голям приятел. Той изригна през тънкия пласт нанитноподсилена почва, повдигна го като лист хартия. Тухли се разлетяха като кибритени кутийки. Пръст, камъни и отломки влетяха през вратата на трюма. Хората се разбягаха в търсене на прикритие.
Червеят беше исполински. Като малък бях гледал куп филми за гигантски същества, които разрушават градове. Това чудовище не им отстъпваше с нищо. Устата му се отвори и изплю струи кафява течност. Паст толкова голяма, че да погълне една от тухлите ни, без да я дъвче.
Чудовището не ревеше, но земята под него определено го направи. Мокри парчета неидентифицирана материя се посипаха по нас. Една от тухлите се катурна и падна върху рампата на товарния кораб с оглушителен трясък.