Небето грейна със светлината на десетки енергийни лъчи, очилата ми се затъмниха автоматично. Майор Робинсън беше спретнал автоматични миникули, захранвани от тежките реакторни раници, които бяха останали неизползваеми заради силната гравитация на Хелиос. Добавил бе по една мозъчна кутия да ги контролира и ги беше прикачил към външния кръг тухли, които служеха за укрепление на базата ни. Сега тези кули обстрелваха с лъчите си тоновете плът, извисяващи се на трийсетина метра височина в средата на изоставения лагер. Имаше и други малки кули, които се обслужваха от пехотинци. На тях им трябваше само триножник за основа, лазерно устройство и генератор. Макар и твърде тежки да се носят на ръце, те вършеха работа като стационарни установки. Гледах от покрива на една тухла в трюма как Робинсън сглобява набързо такава установка. Той и още десетина други стреляха по гигантския червей, който скриваше слънцето с туловището си.
Червеят се разтресе. Личеше си, че няма личен опит с изгарянията, които причиняваха нашите оръжия. За жалост мощността на лазерите ни просто не беше достатъчно голяма, за да го убие. Вбесен, червеят започна да се мята и да тъпче с краката си, всеки голям колкото човек. Тухли хвърчаха и се разпадаха. Лазерите стреляха упорито, пържеха кожата на червея и влажното месо отдолу.
— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили — обади се преспокойно гласът на макроското командване.
— Трябва да ни измъкнете оттук, сър! — изкрещя капитан Сарин.
Мислех усилено, чак забравих да мигам.
— Пехотинци, стреляйте по свое усмотрение! — наредих.
Още лъчи се включиха в обстрела, жилеха чудовището. Уви, успяхме единствено да го ядосаме още повече. Полудяло от болка, то се мяташе и тъпчеше с подновена енергия. Осъзнавах, че е само въпрос на време да насочи гнева си към макроския кораб. Вратите бяха отворени и чудовището със сигурност щеше да тръгне към нас в търсене на следобедна закуска. От опит знаех, че големите червеи не умират лесно. А този беше десетина пъти по-голям от най-големите, които бях видял досега.
Реших да си пробвам още веднъж късмета с макросите, пък дано проявят здрав разум.
— Изоставеното оборудване не ни е необходимо — изкрещях в комуникатора, за да надвикам трясъка. — Битката с тази биологична единица ще намали ефективността ни повече, отколкото ще ни струва изоставеното оборудване.
Още едно колебание. Стори ми се, че продължи много дълго, но може да беше и заради червея, който тъкмо се обръщаше в търсене на свежа плячка. Чудовището спря погледа си върху кораба и се метна право към зейналия трюм.
— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили.
— Сър! — чух гласа на майор Робинсън в ухото си. — Мисля, че можем да го свалим, сър. Вие върнахте два реещи се танка от планината. Ако съсредоточим стрелбата им върху главата на…
— Не — прекъснах го. — Остани на поста си.
— Но защо да не опитаме, полковник? — попита раздразнено Робинсън.
— Защото червеят вече унищожи реещите се танкове. Останаха ни само няколко дълбачки, а те нямат необходимата далекобойност.
Гигантската глава се мушна още два пъти в трюма на кораба. Всеки път по една лазерна установка изчезваше, заедно с пехотинеца, който я управляваше, и тухлата, на която стояха.
— Макроско командване, губя твърде много бойци. Задължително е да излетим веднага!
— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили.
— Уверявам ви, че пак ще сме ефективна бойна сила! — ревнах в микрофона. Комуникационната система предаде думите ми към макроското командване.
Още пехотинци се озоваха в пастта на чудовището заедно с установките и тухлите си.
— Уверението прието. Следва излитане.
Нямах време да се чудя защо макросите бяха променили решението си. Щях да се тревожа за това по-късно.
— Всички да се отдалечат от вратите! — изревах.
57.
Макросите не си направиха труда да затворят вратите. Това би отнело твърде много време. Просто повдигнаха носа на кораба — входа към трюма — и включиха тягата. За щастие тухлите не се разлетяха, благодарение на магнитните ключалки. Много от пехотинците обаче не извадиха този късмет и когато подът се наклони под краката им, полетяха назад към струпаните модули. Неприкрепеното оборудване и оцелелите танкове се хързулнаха по наклона, танковете форсираха напразно двигателите си в опит да компенсират плъзгането. Мъже попадаха под тежестта им. Мнозина пропаднаха към далечната стена на трюма, която прекрати безмилостно полета им. Все пак малцина от тях умряха. Благодарение на нанитите в телата си моите пехотинци оцеляваха при условия, които биха убили обикновен човек. Ала през следващите няколко дни, докато траеше тежкият оздравителен процес, не един и двама съжалиха, че не са умрели.