Кимнах.
— Е, все пак благодаря за информацията. Но това не променя нещата. Искането ми остава. Държа да зачитате суверенитета ни. Знам, че някои хора в правителството имат други идеи. Разчитам на вас да им дръпнете юздите. Трябват ми само няколко дни, генерале.
Кер ме изгледа. После очите му се плъзнаха по хангарите от гофрирана ламарина около нас. Сигурен бях, че знае какво има вътре. Накрая бавно кимна. Личеше си, че се е досетил за какво иде реч. Досетил се бе, че полагам усилия да построя нов флот по най-бързия начин.
— Една седмица? Само толкова? — попита и изсумтя. После пак се вгледа в очите ми и въздъхна. — Ако зависеше от мен, щях да ти осигуря времето, което искаш, Ригс, но не зависи. Напълно съм убеден, че ти си най-подходящият човек за тази задача, че можеш да изградиш нов флот по-бързо от всеки друг… ако изобщо има друг, който може да го направи. Само че не става въпрос за време, а за позиция. Съотношение на силите. Разбираш ли какво ти казвам, момче?
Гледах го в очите. Разбирах, и още как. Решението вече беше взето. Правителството се беше поддало на алчността. Решили бяха да ми вземат машините и сами да ги използват.
И изведнъж, докато гледах в тъмните тревожни очи на генерала, истината се разгърна пред мен. Вашингтон искаше да овладее фабриките сега. Веднага. И ги искаше всичките. Задействали се бяха дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Искаха да изпреварят всички, искаха да ме ограбят, преди друго земно правителство да е направило собствения си ход. Нищо чудно във водите около моя остров вече да се придвижваха въоръжени сили. Генералът не беше ли споменал нещо за подводници? Нима думите му бяха намек, който аз, в тъпотата си, бях пропуснал? Сигурно дебнеха в крайбрежни води от месеци, търпеливо изчаквайки подходящия момент.
Сетих се за Есмералда, убийцата, която ми бяха пратили. Тогава бях стигнал до извода, че изпращането ѝ е било грешка или дело на малка радикална фракция. Вече не мислех така. Не, тя бе играла ролята на нещо като изследователска сонда, нещо като диверсия. Успяла бе да ми внуши идеята за… как го наричаха политиците? А, да — правдоподобно отричане, което оневинява шефовете за действията на подчинените им поради незнание. Аз обаче знаех истината.
— Разбирам напълно, генерале — казах. — Е, разчитам, че ще направите възможното да ми съдействате, щом вярвате, че планът ми е в интерес на човечеството.
Кер си пое дълбоко въздух, после го издиша бавно. Когато отново заговори, гласът му бе съвсем тих:
— Защо не дойдеш с мен, Кайл?
— Сър?
— Не е задължително да оставаш тук, предвид… У дома ти си герой. Ела с мен. Никой тук не би те обвинил. Нека се върнем във Вашингтон и заедно да защитим стратегията ти. Ще се опитам да те включа отново в програмата, този път по официалните правителствени канали. Цялата планета ти дължи толкова много. И което е по-важно, тепърва ще имаме нужда от помощта ти.
— Но няма да съм независим. Ще трябва да работя при чужди условия — казах аз.
Той поклати бавно глава.
— Благодаря за предложението, наистина — добавих.
— Ще помисля над думите ви, сър. Пак ще говорим.
Генералът направи няколко крачки на запад, към слънцето, което се спускаше към водата.
— Добре. Няма да споря с теб. Но не мисли твърде дълго, Кайл.
Проследих погледа му към оранжевата топка на слънцето. „Значи ще е тази нощ — помислих си изведнъж. — Ще нападнат тази нощ“.
Сърцето ми подскочи. Нямах време за губене. Нямах време за нищо.
— Трябва да се връщам на работа, генерале. Благодаря, че се отбихте — казах и тръгнах към четиринайсет хангар. Време беше за промяна в заповедите.
Усещах погледа на Кер в гърба си.
— И не прави глупости, Ригс! — извика той след мен. — Не рискувай живота си напразно!
— Аз не умирам лесно, сър! — извиках през рамо. Затръшнах вратата на хангара и се облегнах на нея.
Погледът ми се спря на Единица 14 и на пехотинеца, когото бях смъмрил. Човекът пак си цъкаше на таблета. Стресна се, когато влязох, и го остави. Зачудих се разсеяно с каква ли игра се забавлява този път.
— Вън — казах му.
— Сър?
— Вдигни тревога. Пълно въоръжение. Всички да са в бойна готовност. Половината гарнизон да патрулира в джунглата на сто метра от базата. Куон да се свърже с мен за подробностите.
Младежът стана, изглеждаше объркан.
— Ъ, такова, какво става, сър?
— Ще ни нападнат, боец. Да ти го напиша ли искаш, или ще си размърдаш задника? Снаряжи се и зареди лазера!
— Слушам, сър! — викна той и хукна към изхода. Пътьом фрасна вратата толкова силно, че я изкриви. Миг по-късно забравих както за него, така и за лагера, който започваше да жужи като раздразнен кошер.