Тя влезе и затръшна вратата под носа на Куон.
Извиках през вратата към сержанта:
— Всички да са под тревога. И да патрулират!
— Сър? — изрева той с цяло гърло. — Кого да очакваме, сър? Макросите ли се връщат?
— Не, старши сержант — отговорих. — За съжаление, очакваме хора.
— Какви хора, сър?
— Просто стреляйте по всеки, който се държи подозрително. Едва ли ще ни връчат заповед за обиск.
Обърнах се към Сандра. В продължение на три секунди тя се кокори гневно насреща ми. После се метна на врата ми и почна да ме целува. Втората част ми хареса повече.
Вече беше увила прекрасните си дълги загорели крака около кръста ми. Облечена беше с потниче и циците ѝ се навираха в лицето ми. Целувахме се цяла минута. Тя направи кратка пауза, колкото да ме погледне гневно. Трудно ми бе да задържа погледа си върху лицето ѝ. А после Сандра поде втори рунд и тази втора дълга целувка ми се стори по-сладка и от първата.
Можех да си откарам така още доста време, но в края на втората минута тя скочи на пода и ме ритна. Елегантен ритник със завъртане около оста, който ме нацели в лявата буза на задника.
— Можеше да се обадиш! — озъби ми се тя.
Отвърнах ѝ с усмивка. Ако следващите извънземни завоеватели притежаваха силата да имитират хората, аз щях да съм си добре. Никой не би могъл да имитира моето момиче.
— Слънце, бях зает да спасявам света.
— Изобщо не ме интересува. Духнал си право през прозореца. Заминал си с „Аламо“, а мен си ме оставил да спя. А после ме остави да мисля, че си умрял. Обадил си се на Кер, значи си можел да се обадиш и на мен.
— Ти пък откъде знаеш за това? — попитах аз, с надеждата че не изглеждам толкова виновен, колкото се чувствах.
— Обади се да пита дали знам нещо повече. А аз не знаех нищо. Беше унизително.
Изпръхтях и посегнах да я прегърна. Тя вдигна рязко ръце и отстъпи назад. Лесно можех да съкратя разстоянието помежду ни и да я прегърна както аз си знам, но се сдържах. Точно в такива моменти самоконтролът беше най-труден.
— А, не. Няма да стане — каза тя.
— Какво? Искаш да ти се извиня ли? — попитах аз, объркан. Не можех да ѝ се ядосам, нито да се разстроя особено. Вече си бях получил целувката.
— Едно извинение би помогнало — каза тя и скръсти ръце.
— Добре де, имаш го.
Тя примигна изкусително.
— Само толкова? Майтапиш се.
— Любима, може ли да говорим за това по-късно? Трябва да подготвя базата за сражение.
— Ами аз?
— Ти трябваше вече да си евакуирана. Изобщо не би трябвало да си тук.
Тя сви рамене.
— Ами… да кажем, че пилотите на хеликоптерите ме харесват.
Мой ред беше да се ядосам, но наистина нямах време за такива неща.
Вратата на хангара зад мен изскърца. Почукване нямаше, а стъпките на натрапника ме накараха да се обърна рязко. Начинът му на придвижване не ми хареса.
Робинсън се вмъкна през отвора, стиснал трескаво дръжката на вратата. Ризата му беше разкъсана. Дълбоки червени драскотини, запълнени с гъста сребриста течност, браздяха гърдите му. Сам си беше нанесъл раните. Виждал бях същото и преди. Едната му буза също беше раздрана, от ъгълчето на устата почти до ухото. Зъбите му се виждаха през раната.
— Майор Робинсън — изхъхри той — се явява на служба, сър.
— Свободно, Робинсън — казах аз.
Той се опря безсилно на касата, после се свлече на пода. Сандра отиде при него да погледне раните му и се намръщи. С това обаче реакцията ѝ се изчерпи — откакто беше с мен, бе виждала и доста по-страшни неща.
— Ранили ли са го? — попита ме тя. — Нападението, за което говориш, вече е започнало?
— Сам се е наранил. Подложи се на инжекциите.
— Толкова ли е неприятна процедурата?
— Понякога.
— Разрешете да… — изломоти Робинсън от пода. Прекъсна изречението си по средата, за да си поеме въздух. — Разрешете да ви възразя, сър. Изобщо не беше като посещение при зъболекаря.
Изкисках се.
— Защото не си ходил при моя зъболекар.
Помогнах му да седне на един сгъваем стол. Помислих си дали да не му предложа нещо за пиене, но идеята не беше добра — течността щеше да се излее през раната на бузата и да потече по врата му.
— Споко, Робинсън. Ще оживееш, нищо че в момента не ти се иска особено. Нанитите вече работят по раната ти. Склонни са да оставят ремонта на нервите в наранената тъкан за последно. Сигурен съм, че не го правят от добро сърце, но така или иначе това спестява голяма част от болката.
— Много насърчително, сър — изгъргори той.
8.
Нападнаха минути след полунощ.