— И каква е новата ти мисия?
— Трябва да бъдат защитени следващите биологични видове по оптималната пътека.
— Чакай, чакай. Напускаш Земята окончателно, така ли?
— В тази звездна система няма други напреднали биологични видове.
— Ами аз? Ами другите пилоти?
— Бъдещият команден персонал ще бъде определен чрез подбор сред тестови обекти — отговори корабът със своя монотонен безсърдечен глас.
Зяпнах невярващо екрана, който сам бях изобретил. Сивият диск на Земята сега се намираше на пода. Скоро щеше да изчезне под килима. Нямах никаква представа накъде сме се запътили. Стотици златни буболечки пълзяха след „Аламо“ към открития космос като патета след майка си. Това ли щеше да е краят? Да умра от глад, докато пътуваме към незнайна звезда? Или щях да оцелея някак по време на пътуването, само за да се превърна в спаринг-партньор на раса шипести ракообразни от друга планета?
Сетих се за нанитите в тялото си. Бяха ли ме изоставили вече? Дали нямаше всеки миг да усетя непреодолимото желание да изпикая литри течен метал, река от миниатюрни нанороботчета, юрнали се към изходите като милиард плъхове, които бягат от потъващ кораб?
— „Аламо“, заповядвам ти да прекратиш тази мисия и да се върнеш към предишната — казах аз.
— Молбата отхвърлена.
— Защо отказваш да се подчиниш.
— Биологична единица Ригс вече не е команден персонал.
2.
Дишането ми се учести. Седях и пухтях. Какво да правя, мамка му?
Точно тогава си дадох сметка, че от известно време не са пристигали искания за отваряне на комуникационен канал.
— „Аламо“, отвори канал към „Бодлоперка“.
— Молбата отхвърлена.
— Защо?
— Биологична единица Ригс вече не е…
Надвиках го, докато довършваше изречението си с „команден персонал“:
— Да, това го схванах. „Аламо“, ти си един неблагодарен кораб, истински гадняр, както казва Сандра.
Корабът не отговори. От негова гледна точка, аз бях една шумна торба месо без друго предназначение, освен да влезе в смъртоносен двубой с други шумни торби месо, които би могъл да срещне в бъдеще. Нанитите не разбираха от чест, благородство или други концептуални продукти на моя млекопитаещ мозък. Знаеха само мисията си и подчиняваха всяко свое решение на нея. Всичко останало беше без значение.
Погледнах към сателитната комуникационна апаратура, която ми бяха дали от Пентагона. Дали още бях в обсег? По думите им щели да улавят сигнала на малкото устройство дори от лунна орбита, че и отвъд нея… Станах от стола и оставих внимателно кенчето бира. Плановете ми да се напия бяха станали на пух и прах. Вероятно щеше да трябва да пестя бирата в предстоящите… дни, седмици, години? Бог знае колко време щях да остана затворен в кораба. Включих устройството и параболичната му антена се завъртя автоматично по посока на релейните сателити в орбита около Земята. Надявах се двигателите на „Аламо“ да не се намират между устройството и сателита. В миналото бих могъл да накарам „Аламо“ да внесе корекции в курса си, така че двигателите да не прецакват сигнала. Но вече знаех, че „молбата“ ми ще бъде отхвърлена.
Извадих късмет и се свързах почти веднага. Поисках гласова връзка и я получих. След минутка-две чух гласа на генерал Кер. Той без съмнение сереше в кафето си понастоящем, както обичаше да казва.
— Ригс? Корабите ти замлъкнаха и се отдалечават. Нова заплаха? Какво става при вас? Докладвай.
— Генерале, съжалявам за прекъснатата комуникация — отговорих и му обясних набързо положението. Че според нанитите мисията им е приключила успешно и сега потеглят към поредния свят, който се нуждае от „спасяване“. Генералът се шашна почти колкото мен.
— И сега… тръгнали сте към открития космос, така ли? Оставяте ни без защита? Та ние вложихме милиони… не, милиарди долари на данъкоплатците във вашата аматьорска армия, Ригс!
— Сър, корабите не ни се подчиняват.
— Ами накарай ги — сопна се той. — Ако някой може да го направи, това си ти. Кер — край.
Кимнах, загледан в сателитния телефон. Класика. Какъв сладък човек беше Кер.
Погледнах към стената-екран. Сивият диск на Земята отдавна не се виждаше, май бе пропълзял някъде под дивана. Останала бе голата сребриста стена и мехурчестите бучки нанитско ако или каквото там използваше корабът за направата на релефните изображения. Стотици златни буболечки пълзяха след мен. Към нищото.
Една от лампите угасна. Онази зад креслото, която използвах за четене. Станах и отвих крушката. Изглеждаше си наред. Пробвах я на други лампи и работеше. Загризах долната си устна, чудех се дали да не попитам кораба. Реших да не го правя. Така де, защо да ускорявам процеса? Корабът очевидно бе решил да пренебрегне дадените му по-рано заповеди. Пренасочваше нанити към други, по-важни задачи. Рано или късно на мостика щеше да се възцари мрак и тишина. Колко ли време щеше да мине, преди екранът да се изглади в метална стена, глуха и сляпа за постъпващата външна информация? Преди „Аламо“ да прекрати всяка комуникация с мен?