Отдавна бях поискал подкрепления от главния лагер, но те така и не се появиха. Барера беше обещал да ми прати две роти от постоянния гарнизон. За да не оголи главната база, беше повикал помощ от другите острови, посочвайки уж най-лоялните ни войскови единици със заповед да се върнат в главния лагер.
Пехотинците ни не бяха настанени в казарми. Със закъснение си давах сметка, че това е било грешка. Разполагахме с голям тропически остров, а по онова време и с неограничен бюджет, и това ни беше размекнало. Решили бяхме да настаним хората си в нещо като селца тук-там. Смятал бях, че новините за добрия стандарт на живот ще привлекат повече новобранци. Само че тази стратегия се оказа вредна сега, когато бяхме подложени на директно нападение. Заклех се в бъдеще да залагам повече на параноята. Стига да имахме бъдеще.
Сега, посред нощ, можех само да гадая дали Барера ме е предал, или врагът е превзел позициите му. Знаех само, че двете роти така и не се бяха появили, а комуникациите с главния лагер бяха прекъснати. Най-напред умря сателитната връзка, после замлъкна и наземната, която вървеше по кабел покрай пътя през джунглата. Пробвах да се свържа по радиото, но някой заглушаваше сигнала. Чуваше се само статичен шум. Това не ме изненада, защото комуникационното оборудване ни бе предоставено от същите хора, които сега се опитваха да ни избият. Бих могъл да пратя няколко хамъра в лагера да разузнаят, но не можех да се лиша от никого. Планът ми беше да удържа фабриките на всяка цена.
Усилията ми да произведа нови оръжейни кули изоставаха от графика с часове. Изникнали бяха няколко проблема, инженерни подробности, които бе трябвало да предвидя. Първо, нямахме нанокораби с ръце, които да качат оръжейните системи върху хангарите. Успели бяхме да повдигнем моторизирания лафет на една от установките, но още не го бяхме комплектували с оръдейния компонент. Разполагах с двайсетина наноподсилени пехотинци, което ми осигуряваше значителна мускулна сила, но повдигането на неколкотонен компонент върху покрива на хангар пак си беше трудна задача. Бихме могли да използваме кран, но нямахме кран, защото бяхме разчитали на нанокорабите за такива дейности.
Първата оръжейна кула стърчеше като гърбица върху хангара на добрата стара Единица 14. Четиринайсет беше приключила първа с производството на реактора, затова насочих усилията си натам. Погребан под блещукаща маса от нанити, хангарът не приличаше на хангар, а на лъскав метален мравуняк.
— Сър, все още нямаме нищо от съгледвачите — прошепна дрезгаво Куон.
Завъртях глава да го погледна. Видях само неясен едър силует на фона на светлината на звездите. Изключили бяхме осветлението, всички се бяхме напъхали в специалните си костюми с пълно снаряжение. Гледах сержанта през двата тъмни отвора на шлема си.
— Липсата на новини е добра новина — казах аз. — Съгледвачите да продължат обхода си. Искам ги в постоянно движение. Предупреди ги, че до сблъсък може да се стигне всеки момент.
— Слушам, сър — каза Куон и се отдалечи. Само след миг нощта го погълна. Движеше се наистина тихо за толкова едър човек.
Оставили бяхме тежките си лазери и реакторните раници на земята, преди да се изкатерим на покрива на хангара. Инструктирал бях хората си да скочат долу и да се снаряжат веднага щом пукотевицата започне. Засега всичко беше мирно и тихо, което ни позволи да монтираме на покрива макара със здрава верига, с чиято помощ да изтеглим оръдието. Мъжете ругаеха под нос и въпреки здравите ръкавици не един и двама си разкървавиха пръстите.
Потънал в пот заради усилието и от влажния нощен въздух, изведнъж замрях, понеже чух далечен звук, който познавах отлично. Характерния звук на стрелба с автоматични оръжия. Пукотевицата беше започнала и се приближаваше. Мъжете около мен прекъснаха работата си. Повечето скочиха на пясъка долу да нарамят реакторните раници. Аз останах на покрива, опитвах се да овладея люлеенето на тежкото оръдие, което висеше на веригите.
Всички мълчахме и се ослушвахме. Наострил уши, аз се питах какъв ще е следващият звук — от снайпер или от минохвъргачка. Дадох си сметка, че съм прецакал нещата грандиозно. Пропилял бях времето ни. Оръжейната кула изобщо нямаше да свърши работа, дори ако успеехме да я сглобим. Не я бяхме тествали. Като нищо можеше да изпозастреля собствените ми хора в гръб, да се взриви и да подпали хангара или — най-вероятно — изобщо да не проработи.
— Прикрийте се — казах, напълно излишно: хората ми вече се бяха слели с пейзажа.
Чакането продължи по-малко от минута. Нощното небе грейна в зелено. Шлемът ми затъмни стъклата на визьора автоматично. Познавах тази тиха разцъфваща светлина. Моите пехотинци отвръщаха на огъня. Вече можех да преценя къде се води битката. Зелените лазерни светлини прогаряха въздуха покрай пътя през джунглата на изток. Беззвучните светлини идваха от тази посока. Но по кого стреляха хората ми?