— А защо стреляме по дърветата, сър?
Почуках с пръст по вградените в шлема си очила.
— Надявах се, че нямат такива. Сметнах, че вероятно използват обикновени очила за нощно виждане и нашата неочаквана стрелба ще ги ослепи.
— Ъъ… кого, сър?
Погледнах го. Тази нощ не би се представил добре на тест за интелигентност.
— Снайперистите, сержант.
— А, имате предвид онзи, дето изпищя?
— Именно.
— Сега какво ще правим, сър?
Замислих се. Погледнах кулата зад себе си. Трябваше да проработи. Реално погледнато, тя беше единствената ни надежда. Със или без нанити, армиите на земните правителства ни превъзхождаха по численост милион към едно и единственият ни шанс беше да излезем насреща им с някаква неочаквана, превъзхождаща ги технология.
— Това оръдие няма да се сглоби само. Качваме се горе, сержант. Разчитам на силния ти гръб. Останалите… искам един взвод да стреля постоянно по дърветата, другите да се качат на хангара. Трябва да сглобим това нещо, докато още имаме време.
9.
През цялото време, докато намествахме оръдието върху лафета и свързвахме кабела, усещах иглички по гърба си. Този път не беше заради нанитите, нито заради стичащите се капчици пот, макар и двете неща да присъстваха в уравнението. Не, глождеше ме неизвестното. Дали някой снайперист не се прицелваше в мен, готов да натисне спусъка? В техните очи сигурно бях ценен дивеч, не друг, а самият Ригс, големият предател. Отстрелването ми сигурно щеше да донесе медал на късметлията.
Външните патрули мълчаха. Надявах се, че това е добра новина. Може пък да бяхме отблъснали временно врага с преградния си огън. Или това, или командосите бяха избили хората ми до крак и се прегрупираха за следваща атака. Трябва да беше едно от двете, но кое — нямах представа.
Когато приключихме с установката, скочих на земята и Куон ме последва. Ботушите му потънаха дълбоко в песъчливата почва. Зачудих се колко ли тежи. Като прибавим и нанитите в тялото му, сигурно надхвърляше двеста килограма.
— Време е да тестваме машинката — казах му и тръгнах към гладката стена от метал, захлупила четиринайсети хангар. Вдигнах ръка и почуках с кокалчета по метала. Серия от четири бързи почуквания, пауза, после още две. Програмирал бях нанитите да се отворят при този сигнал. Обичах този стар джазов ритъм, истинска класика.
Стената се превърна в сребриста течност и се отвори. Влязох. Сандра вдигна очи към мен, усмихна се и се оплака:
— Много е горещо и задушно тук.
— Очакваме нападение от командоси — уведомих я, — така че ще стане и по-лошо.
Тя вдигна рамене и се върна към заниманията си. Погледнах над рамото ѝ. Работеше с малък компютър, но на устройството не вървеше игра, а код, поредица от стъпки.
— Какво е това? — попитах.
— Пробвам дали ще мога да програмирам това нещо.
Веждите ми подскочиха.
— Сериозно?
— Не бъди толкова изненадан, ако обичаш. Не съм идиотка. Учила съм програмиране в гимназията, изкарах и курс по висша математика в колежа. Смятах да се запиша и в твоя курс по програмиране.
— Висша математика, значи? И взе ли си изпита?
Опита се да ме ритне, но не ѝ се получи, защото седеше на стол, а аз бях прав и успях да отскоча.
— Дай да видя какво си написала.
Плъзнах поглед по кода. Наистина беше код, опростен вариант на сорскод. При програмирането на нанитните рояци, които аз за себе си наричах „мозъчни кутии“, голяма част от ограниченията, свързани с програмирането на обикновени компютри, отпадаха. Например необходимостта да превеждаш сорскода на език, който компютрите разбират. Написаното от Сандра се доближаваше до така наречения „псевдокод“ — серия от инструкции на английски, но строго структурирани. Да се контролират тези машинки не беше лесно. Те можеха да говорят, но това още не означаваше, че е лесно да си говориш с тях. Не беше като да си говориш с хора. Редовно се стигаше до недоразумения. Все едно си потъркал лампата на Аладин и даваш инструкции на духа — ако не внимаваш, вместо да ти построи палат, духът като нищо може да те убие.
Направих няколко поправки в кода и попитах:
— Може ли да го използвам?
Лицето на Сандра грейна в широка усмивка и разбрах, че вече не съм в немилост.
— Разбира се — каза тя.
Изчетох инструкциите ѝ на новоизлюпената контролна кутия на оръжейната кула. Най-напред ѝ дадох име — „Кула Едно“. Доста постно, да, но не виждах смисъл да развихрям въображението си. Така стигнах до трудната част, а именно как да обясня на контролната система по кого да стреля, така че да стреля само по враговете, а не и по моите хора. Дефинициите често се размиват, когато говориш с мозъчна кутия от нанити. Системата разполагаше със сензори за входяща информация, монтирани върху самото оръдие — приличаха на малки бучки и гледаха в различни посоки.