Свалих шлема от главата ѝ възможно най-бързо и внимателно, но тя все пак се размрънка, че съм я оскубал. Нахлузих шлема на моята глава. Докато Сандра беше в хангара, шлемът нямаше да ѝ трябва.
— Ригс? — чух нечий глас. Куон, осъзнах след част от секундата.
— Тук Ригс, казвай.
— Онова чудо работи! По кого стреля?
— По онзи, който ни обстрелва с минохвъргачката.
— И уцелило ли го е?
— Щом вече не стреля, значи го е уцелило, да.
Вдигнах шлема си и целунах Сандра. Навън цареше тишина.
— Ударихме ли ги? — попита тя.
— Или сме ги ударили, или сме им взели страха. Ти стой тук. Не излизай навън, опасно е.
— Да бе.
— Виж, трябваш ми тук, за да задаваш цели на кутията. Когато щурмуват, не всички ще стрелят по кулата. Нещо повече, бързо ще схванат, че да стрелят по нея е лоша идея. Следи екрана и насочвай машината към вражеските единици.
Сандра погледна към стената и очертания там лагер. Облиза устни, после попита:
— Защо не възложиш това на някого от пехотинците?
— Хората, на които бих поверил единственото си лазерно оръдие, се броят на пръсти. Ти си една от тях. Пък и нали каза, че искаш да се биеш?
— Да, но така ще убивам хора.
— А ти как иначе си представяш битките?
Тя отри ръце в дънките си, без да ме поглежда.
— Страх ме е да не объркам нещо и да не изпепеля някой от нашите.
Все още седеше на стола, затова клекнах пред нея. Вдигнах забралото на шлема си и я погледнах в очите. След кратко колебание тя срещна погледа ми. Внезапно ме жегна чувство на вина. Сандра изглеждаше притеснена. Винаги говореше толкова уверено, че бях склонен да забравям колко е млада всъщност. Моя ли беше вината за края на невинността ѝ? Само допреди година беше била безгрижна студентка. А сега исках от нея да насочва чуждоземна оръжейна технология срещу хора, пратени от собственото ѝ правителство. Окуражих се с мисълта, че самият аз бях въвлечен в тази история против волята си. Виновни бяха чуждопланетните кораби, те бяха отнели невинността на всички ни. А сега алчността бе замъглила здравия разум на Пентагона.
— Ще се справиш отлично. Пехотинците ми трябват отвън да защитават всички хангари, не само този. Ако врагът скъси дистанцията, има опасност другите фабрики да попаднат под обстрела на оръжейната кула. Затова разчитам на пехотата да ги отблъсне и на теб да подбираш внимателно мишените.
Тя кимна.
— Добре. Но не мога ли просто да ѝ кажа да стреля по всеки, който няма нанити в себе си?
— Не. Първо, самата ти не си наноподсилена. Второ, не съм сигурен, че врагът, поне отчасти, не е такъв.
Тя се взря стреснато в мен.
— Боиш се, че собствените ти пехотинци…
Кимнах.
— Да. И защо не? Наистина ли вярваш, че всички пехотинци, включили се в Звездната армада, са ми верни до смърт?
10.
След още два опита врагът се отказа от идеята да надупчи лагера ни с минохвъргачки. Сандра отвръщаше на огъня бързо и ефикасно. Широкият зелен лъч грейваше в нощта, прогаряше просека през няколко десетки дървета и се забиваше в мрака. Борове експлодираха. Нежни палмови листа пламваха от съпровождащата лъча горещина. Лъчите траеха по няколко дълги секунди, прогаряйки си път през гората. Резултатът беше неизменен — минохвъргачките замлъкваха. След като лъчът угаснеше, единствените звуци бяха от виковете на моите хора и от припукването на горящите дървета.
Факторът, който наклони везните в наша полза, беше релефът на остров Андрос. Най-високата точка се издигаше едва на трийсетина метра над морското равнище. На острова нямаше възвишения, нито клисури, а в района на нашия лагер теренът си беше направо плосък. Врагът нямаше къде да се прикрие. Евентуален щурм щеше да извади командосите на открито, под обстрел.
Биха могли да използват нещо по-голямо от минохвъргачки, разбира се. Нещо с по-голям обсег, дори ракети „Томахок“. Само че по-големите оръжия можеха да унищожат безценните фабрики, а това никой не го искаше.
Час след полунощ един от предните отряди се върна в лагера. Видях как голямото оръдие се завърта да проследи движението на хората. Примижах; надявах се, че Сандра няма да нареди стрелба, подведена от паника или грешна преценка. Но големият лазер мълчеше. Вдишах с облекчение. Тръгнах да ги посрещна — броят им и формата на костюмите отговаряха на очакванията ми. Можех само да се надявам, че не е някакъв капан.
Пехотинците спряха на няколко крачки от мен. Аз също спрях. Долових нечие присъствие край себе си. Куон. Познах го, без да поглеждам. Беше от онези хора, чиято поява усещаш с всичките си сетива. Сигурно раздвижваше въздуха около себе си, или земята вибрираше под стъпките му, не знам.