— Освен ако не засипят лагера с бомби — казах аз, — не виждам как биха могли да ни надвият. Е, освен ако не използват многобройна пехота без оглед на собствените си загуби.
— Съгласен съм — каза Куон, който вървеше до мен. — Последното би било кървава баня.
Не му отговорих. За комуникация разчитахме само на отворени радиолинии, които врагът не заглушаваше, но най-вероятно подслушваше. Предупредих хората си, че противникът чува всяка наша дума. Комуникационното предимство не беше на наша страна.
След приблизително половин час чух нещо. Нещо, което трещеше и скърцаше пронизително. Погледнах Куон. Бяхме спрели да си починем, опрели гърбове в стената на един от вътрешните хангари.
— Бетеери? — каза Куон, изричайки на глас собствените ми мисли.
— Това трябва да е — казах навъсено. Мразя да греша. Явно това бяха чакали — бронираните машини. Как изобщо бяха докарали тежките машини толкова бързо?
— Сякаш идват от изток — каза Куон. — Използват собствения ни път.
Кимнах. Означаваше ли това, че сме изгубили главната база? Или Барера ме беше предал и беше минал на страната на врага? Приех най-лошия вариант.
— Можеш ли да определиш по звука какви са машините, Куон? Има ли тежки танкове?
Той се заслуша.
— Не са достатъчно тежки за M1. Може би нещо от по-лекия клас, „Брадли“, да речем.
— Мда. Нещо, което да транспортират с кораби. Нещо, което са струпали в крайбрежни води и са чакали удобния момент да използват срещу нас.
Точно тогава чух гласа на Сандра в ухото си, по отворения канал.
— Кайл? Засичам вражески единици на пътя.
— Знам.
— Какво да правя?
— Не стреляй, докато не предприемат нещо.
След минута-две звукът на напредващите машини замлъкна. Чакаха нещо. Не знам какво чакаха, но през следващите десетина напрегнати минути не се случи нищо особено.
А после се чу пронизителният вой на умни ракети. Връхлитаха върху новата ми кула. Цял рояк. Може да бяха изстреляни от кораби или подводници в крайбрежни води, или от самолети във висок полет. Не знаех и не ме интересуваше особено, мислех само за програмирането на кулите и дали ще свърши работа. Е, кулите преминаха на автоматичен режим и си свършиха работата повече от добре.
Първото, което чух, беше завъртането на лафета. Изящно и без никаква засечка, кулата се завъртя и се прицели нагоре.
— Кайл? — обади се Сандра. — Това нещо действа само.
А после чух характерния напевен звук, предхождащ стрелбата. Кулата беше открила цел и миг по-късно стреля по нея. Светлина разкъса небето. Кулата прихвана нова цел и стреля отново. Повтори серията още два пъти, отстрелвайки в небето неща, които изобщо не можех да видя.
— Раздвижват се! — извика Куон.
Вече разбирах какво се случва. Отворили бяха работа на кулата ни, принуждаваха я да прихваща летящи мишени от запад. Едновременно с това колоната бронирани машини щеше да се придвижи от изток и вероятно да стреля със снаряди по кулата. С толкова цели едновременно не можехме да се справим.
— Изкарай десет души от окопите, сержант! — ревнах аз. — Да не използват радиото. Ще трябва да се справим с бетеерите, преди да са излезли на открито. Преди да им се отвори пряка линия за обстрел по единственото ни голямо оръжие.
— Слушам, сър! — отвърна Куон и се затича без колебание да изпълни заповедта. Разкрещя се и пехотинците от най-близките окопи изскочиха от прикритията си и хукнаха след него. Басовият му глас се чуваше дори през воя и трясъка на взривовете.
Затичах се след тях, като оглеждах напрегнато линията на дърветата. Ако бяха подготвили пехотна атака, сега беше моментът да я започнат. Бавеха се обаче. Може би пехотинците им не можеха да тичат достатъчно бързо.
— Някакви нови вражески единици, Сандра?
— Само ракетите и бетеерите.
— Поддържай стрелбата по ракетите — казах аз, със съзнанието че врагът чува разговора ни. — Трябва да ги спреш всичките.
— Кулата го прави сама.
Куон вече бе събрал отделение пехотинци. Махнах им към пътя и те затичаха натам с гигантски скокове. Тръгнах след тях.
Пресрещнахме първата машина точно когато излизаше от гората със скорост петдесетина километра в час. Трябваше да спрем бетеерите, преди да излязат на открито и да хванат на мушка оръжейната кула. Идваха в колона, разбира се. Нямаха друг избор, защото не бяха достатъчно тежки да повалят дървета, а гората беше толкова гъста, че да се маневрира между стволовете беше невъзможно.