Начело на колоната се движеше „Брадли M2“ с двайсет и пет милиметрово автоматично оръдие на покрива, което моментално откри огън по нас. Моите хора се пръснаха и залегнаха в тревата. Един пострада зле още при първия откос — срина се като чувал с картофи и не се изправи повече.
Най-много се боях от двете ракетни установки, монтирани отстрани на кулата. Ракетите, които изстрелваха, бяха противотанкови. При изстрел отблизо лесно щяха да видят сметката на моя лазер.
— Целете се високо! В оръдието и установките!
Хващахме последния влак, но все пак успяхме — първо четири лъча прорязаха нощта, после още три. Ракетите така и не излетяха. Когато осакатената и горяща машина намали и спря, задната рампа се отвори и двама души се изтъркаляха в тревата. Сви ми се сърцето. Тези бронетранспортьори обикновено бяха натъпкани с пехотинци. Но вече нищо не можех да направя по въпроса. Отстреляхме и следващите два M2, като продължавахме да се целим високо. За жалост, експлодиращите оръдия и установки често предизвикваха вторични експлозии, които унищожаваха целите машини. Имаше оцелели сред пехотинците, макар и малко. Наредих на хората си да не стрелят по тях.
Отстреляхме още шест машини и горящите им останки запречиха пътя на останалите. Екипажите им явно стигнаха до извода, че са прецакани, и започнаха да се изтеглят.
Малко след това прекъсна и баражният огън с ракети. Изгубил бях няколко добри мъже, но бяхме победили… засега.
11.
На сутринта Сандра ме събуди с побутване. Стреснах се и стиснах машинално китката ѝ.
— Ох! — извика тя.
— Извинявай — казах и я пуснах. — Стресна ме.
Тя разтърка китката си.
— Поне не ми я счупи.
Докоснах нежно пръстите ѝ, а тя се понацупи, но после ми позволи да ги целуна. Предложи ми някаква консерва. Яхния с месо или нещо такова. Взех я и я подхванах студена.
— Имаме фалшив портокалов сок и фалшиво кафе. Кое предпочиташ? — попита тя.
— И двете.
Хранех се и зяпах през прозореца на хангар 36. Тази Единица ни създаваше проблеми — нещо беше засякло в търбуха ѝ, когато се бе опитала да преобразува незавършеното производство в изходни суровини. Опитал се бях да я поправя, но явно бях заспал.
— Е, оцеляхме да видим утрото — каза Сандра.
— Как са кулите? — попитах аз.
— Две са напълно готови. Третата е пред завършване. Майор Робинсън те търсеше, но му казах, че трябва да поспиш.
Погледнах я, като се питах дали представлява заплаха за бойната дисциплина, или е ангел пазител. По малко и от двете, реших след кратък размисъл. В наръчниците на военните определено не фигурираше ситуация, в която гаджето на командира отпраща първия му заместник. Но пък ние не бяхме стандартна военна част, а аз наистина се нуждаех от почивка.
— Ще ида да го доведа, щом вече си буден — каза тя.
— Не искам да се мотаеш из базата. Може още да дебнат снайперисти.
— Едва ли биха се прицелили точно в мен.
— Може и така да е, но ми трябваш на позиция в Четиринайсети хангар, ясно?
Тя сложи ръце на кръста си.
— След като ти отворих тая консерва с котешка храна и прочее? Това ли е благодарността, която заслужавам?
— Не си от най-послушните войници, Сандра.
— Да, и дано така си остане — каза тя и тръгна, поклащайки задник.
Подсмихнах се след нея. Надявах се никога да не се промени.
След няколко минути вратата се отвори със скърцане. Не погледнах натам. Пишех на таблета, който бях конфискувал от пехотинеца в Хангар 14 предишния ден. Исках да изчисля максималния брой кораби, които можех да произведа с наличните материали. Решил бях, че три кули са достатъчни за отбрана на базата. Имахме нужда от мобилни сили, които да изтласкат противника от острова. Само с демонстрация на сила щяхме да си извоюваме уважението им.
— Робинсън? — казах, без да вдигам глава. — Докладвай за кулите.
Майор Робинсън се изкашля. Когато заговори, заваляше леко думите, сякаш е получил удар или нещо такова. Сигурно бузата му не беше заздравяла напълно.
— Имаме друг проблем, сър.
Обърнах се и се сблъсках челно с най-голямата изненада на деня. Над рамото на Робинсън се подаваше едно ухилено лице. Лице, което познавах. Адмирал Джак Кроу.
Устата ми провисна.
— Кроу?
— От плът и кръв, друже! — каза той с широка усмивка. Явно се наслаждаваше в пълна мяра на потреса ми. — Не е лесно да убиеш старо куче като мен, това всички го знаят. А може и да е по-трудно, отколкото да убиеш прочутия Кайл Ригс.
— Полковник — прекъсна го Робинсън, като местеше неспокойно очи между двама ни. Очевидно се питаше от кого следва да приема заповеди след тази промяна в командната конфигурация. — Трябва да видите нещо отвън.