Излязох на слънце и се потресох за втори път. В лагера се стичаха мъже. За разлика от Кроу, повечето бяха въоръжени. Мъже от моите пехотинци. Почти две пълни роти.
— Това да не са хората, които обеща да ми прати Барера? — попитах смаяно.
— Същите, друже — каза Кроу току зад гърба ми. Последвал ни бе навън да се наслади на гледката. Не знам защо, но ме полазиха студени тръпки. Въпреки това изтърпях стоически нахлуването на Кроу в личното ми пространство и не се обърнах.
— Благодаря, че си ги довел, Кроу. Надхвърли и най-големите ми надежди.
Мъжете местеха погледи помежду си, но също между мен и Кроу. Сигурно не им беше лесно. Аз бях героят, но Кроу от самото начало беше с по-високия чин. Явно страдаха от синдрома на раздвоената лоялност. Организацията ни беше прекалено малка и нестабилна, за да рискувам с подобни колебания сред хората си. Изведнъж се почувствах като предводител на бунтовническа армия, лагеруваща в джунглата на някоя бананова република. Липсваха ми само баретата и пурата.
— Дали да не поговорим на четири очи? — предложи Кроу, като все така ми дишаше във врата.
Кимнах, после кимнах към Хангар 14. Всъщност сега хангарът беше неузнаваем, превърнат от нанитите в металически мравуняк. Кулата на върха му се връткаше насам-натам — оглеждаше терена за евентуални цели.
Тръгнах към Хангар 14. Кроу тръгна след мен. Изобщо не го погледнах. Знаех, че всички в лагера ни следят с поглед. Знаех също, че нямам право да показвам страх и колебание. Само дето усещах и двете. Приел бях, че аз командвам армадата, или по-скоро останките от нея, нямаше и кой да оспори претенциите ми към властта. Не че жадувах за власт, ни най-малко. Нито чувствата ми към Кроу бяха чак толкова негативни. Просто не обичах разни хора да ми се мотаят в краката.
Наближихме лъскавата конична конструкция и Кроу подсвирна с възхищение.
— Това е твое дело, нали, Ригс? Изобретателността ти не спира да ме изумява. На бас, че си взел страха на разните му там политици.
— Нещо такова.
— Онова нещо защо продължава да се върти? — попита той и посочи оръдието, което следеше нещо. Нямах представа какво следи.
— Може би улавя сигналите на далечен самолет — казах аз.
— Или си е харесало ято щъркели? — подметна Кроу.
— Може. И ако дори нацвъкат базата, ще ги изпържи на мига.
Кроу кимна и плъзна с възхищение ръка по гладкия метал.
— Не се и съмнявам. Харесват ми нещата, които си произвел за мен, Кайл. Напомнят ми за „Бодлоперка“. Липсва ми, миличката. На теб липсва ли ти „Аламо“?
— Откровено казано, така и не ми остана време да страдам за него — казах и почуках по металната стена в джазовия ритъм, който ѝ бях задал вместо код. В метала се отвори врата.
Кроу позна ритъма и се разсмя.
— Система за сигурност от най-висок порядък, а, друже?
Удостоих го със студена усмивка и влязох в хангара. Той влезе след мен.
Веднага щом прекрачих прага и вратата се запечата зад нас, разбрах, че нещо не е наред. Понечих да се обърна, да вдигна ръце.
Зърнах Кроу зад себе си. Стискаше нещо в двата си юмрука… може би камъни? Очите му бяха изпъкнали от нечовешко усилие, гледаха налудничаво. Разсеяно си помислих, че сигурно е изглеждал по същия начин, докато е убивал хора на борда на „Бодлоперка“.
Откровено казано, не се притесних особено. Той беше по-стар от мен и в по-лоша форма. И което бе много по-важно, така и не се бе подложил на инжекциите. За какво да се тревожа? Освен да не нараня неволно откачения дъртак?
Юмруците му се стовариха върху слепоочието ми и аз отново се потресох. Не само заради силата на удара, а и заради скоростта, с която беше дошъл. Как би могъл Кроу да?…
В мозъка ми разцъфна лилава експлозия и ме събори на пода. Претърколих се по-далече от Кроу с намерението да скоча на крака.
Само че той ме нападна отново. Сега вече видях какво стиска в ръце. Големи стоманени топки. Като от лагери? Намерил ги беше отнякъде и ги беше държал в джобовете си. И сега ми разказваше играта с тях. Кожата на кокалчетата му се разцепи. Сцепи се чак до костта. И аз зърнах в раните метал. И разбрах.
Спаси ме обучението. Повален бях по гръб, но успях да вдигна колене към гърдите си и да го изритам. Той отхвърча като играчка, метната от дете. Удари се в отсрещната стена, отскочи от нея и отново тръгна към мен.
Само че аз междувременно се бях изправил. Знаех, че лицето ми е размазано. Успял бе да ми нанесе пет-шест удара в главата. Виеше ми се свят, но успях да запазя този факт за себе си.