— Мислеше, че съм вън от картинката, а, Ригс? — попита Кроу.
Кимнах.
— Моя грешка. Вторият кораб — добавих и го посочих с пръст. — Бил е твоят. Как убеди наносите на „Бодлоперка“ да те пуснат?
Кроу не отговори. Сигурно разбираше, че се опитвам да спечеля време. Нахвърли се върху мен с юмруци. Единият ме уцели в рамото, другият — в ухото. От онзи в ухото много ме заболя. Замахнах и забих юмрук в брадичката му — удар, който да му разтресе мозъка и който би счупил челюстта на нормален човек.
Сборихме се, после отскочихме едновременно назад за следващия рунд. Кроу беше по-тежък от мен, а освен това си личеше, че има опит в юмручния бой. Но пък беше по-стар и не бе имал достатъчно време да се нагоди към нанитите в тялото си. Докато им свикнеш, е все едно шофираш нова кола.
— Е, за какво е всичко това? — попитах аз. — Да не би да ти дължа двайсетачка?
Кроу изсумтя. Кръв пръсна по пода.
— Не, просто прецака работата, това направи.
Свих леко рамене.
— В какъв смисъл?
— В какъв смисъл ли? — ревна изведнъж той. — Кайл, аз поведох срещу макросите седемстотин кораба. На Земята имахме хиляди последователи и щедро финансиране. Срещнахме се с врага, прогонихме го и незнайно как само няколко часа по-късно флотът ми се разпадна. Дори не можах да поговоря с пилотите. Накрая се разбрах някак с „Бодлоперка“ да ме върне — и какво заварих? Разпуснал си моята армада, скарал си се с всички големи правителства на планетата и си се окопал тук за последен отпор.
Поех си дъх, изправих се и казах:
— Имаш известно основание.
— А, признаваш значи?
— Да. Ясно ми е как изглеждат нещата от твоята гледна точка. Жалко, че трябва да свърши по този начин обаче. Двамата работихме добре заедно.
Той смръщи вежди с известно объркване, после кимна.
— Ти беше най-добрият ми човек. Но аз бях почти император. Даваш ли си сметка за това?
Примигнах. Бяхме спрели да се обикаляме в кръг, стояхме на безопасно разстояние един от друг и се преценявахме с поглед.
— Ти това ли искаше? Сериозно?
— Не знам — каза той и потри брадичката си. — Уф, от тоя удар ме заболя.
— Казвай — подканих го и прокарах внимателно пръсти по собственото си лице. Релефът му беше променен, кожата ми беше сцепена на много места.
Той въздъхна издълбоко.
— Добре. Добре, аз съм по-възрастният, затова ще говоря пръв.
Погледнах го с очакване.
— Извинявай, че те ударих. Загубих самообладание. Губя го, откакто накарах кораба си да ме стовари и после можех само да му махна за сбогом.
— Как го убеди да те върне на Земята? — попитах.
— Ние сега ще се бием ли, или ще си приказваме? — попита той.
Взирахме се преценяващо един в друг. След няколко секунди реших да си пробвам късмета.
— Какво ще кажеш да те черпя едно и да ти обясня всичко, императоре?
Бавно и с половин уста той ми се усмихна. Другата половина от челюстта му явно не работеше добре. Той кимна бавно.
— Добре. Да го направим.
И пусна двете стоманени топки. Стискал бе по една във всяка ръка. Те изтропаха на пода и се търкулнаха. Нищо чудно, че от юмручните му удари болеше толкова. Той пристъпи към стената и почука в ритъм. Моя ритъм. Не бях изненадан, че го е запомнил. Вратата се отвори и той ми махна да мина пред него към ослепителната слънчева светлина навън.
— Като император чинът ти е по-висок — казах аз. — След теб.
Кроу се ухили със здравата половина от лицето си и по размазаната му буза се стече кръв. Вътре, на мястото на костта, лъщеше метал.
Излезе навън и аз го последвах. Не смятах никога повече да минавам пред него.
12.
Когато попитах Куон за пиячка, той взе да мести поглед помежду ни. Големите му черни очи прескачаха от мен към Кроу и обратно и ставаха все по-големи при вида на нараняванията ни. После, без да каже и дума, извади една манерка. Взех я и му благодарих. Развъртях капачката и подуших съдържанието. Не знам какво имаше в манерката, но беше топло и миришеше на самолетно гориво.
— За това май ще ни трябва разредител — казах и подадох манерката на Кроу.
Той я подуши, примижа и кимна. Всички пехотинци наоколо ни наблюдаваха. Без съмнение искаха да знаят как се спогаждат командирите им. Скрих истината зад маска на небрежно спокойствие. Нямаше смисъл да вдигаме излишен шум около различията си. Мъжете със сигурност бяха чули нещо от тупаника. Стените на хангарите бяха тънки. Но никой не се бе опитал да влезе и да провери какво става. Ако само един от нас беше излязъл жив, сигурно щяха да го коронясат за цар. Неизбежно се запитах се дали това не е бил планът на Кроу от самото начало.