— Уморена съм — призна накрая Сандра.
— Знам.
— Не съм свикнала с това.
— Справи се много добре — казах ѝ. — Възможно е да си по-добра от най-лошия пехотинец във войската ни.
— Наистина?
— Не. Просто се опитвах да те успокоя.
Сандра изсъска и замахна към мен с пластмасовия нож. Улових китката ѝ и се опитах да я целуна. Боричкахме се през смях, докато дежурният сержант не се изкашля многозначително. Вдигнах поглед.
— Май трябва да ви върнем тези — казах и му връчих учебните оръжия.
— Благодаря, сър — каза сержантът, като полагаше искрени усилия да не се ухили. Не успя и широка усмивка разтегна лицето му. Не можех да го виня.
42.
Следващият пръстен ни изненада. Вече близо седмица се носехме през Алфа Кентавър — ако наистина бяхме там. После на голямата компютърна маса внезапно се появи нов обект, мъничък овал, които примигваше сред небесните тела на нашата схематична проекция. Не беше в близост до нито една от планетите. Можеше да е станция или много голям кораб. Повикаха ме в командния център веднага щом аномалията се появила на екрана.
Първото, което забелязах, бе местоположението на двойната звезда — в срещуположния край на масата. Второто — че скоростомерът отчита двойно по-ниска скорост от тази при последната ми визита в командния център. През цялото време бяхме замервали разстоянията и местоположението си спрямо небесните тела и това ни даваше относително точна представа за скоростта ни в момента.
— Смяна на гледната точка? — попитах аз.
— Макросите завъртяха кораба, сър. Обърнаха го на сто и осемдесет градуса и сега двигателите сочат в противоположната посока. Движим се при голямо обратно ускорение — потвърди майор Робинсън.
Положих длани върху големия екран и ги раздалечих с плавно движение. Образът се приближи максимално, доколкото го позволяваше несъвършената ни сензорна система.
— Може да е пръстен — казах, докато се взирах в овалния обект.
Офицерите се струпаха около мен.
— Какво ще правим, сър? — попита майор Робинсън.
Погледнах го.
— Какво ще правим ли? Не ние управляваме кораба.
— Имах предвид ще питаме ли макросите дали това нещо е пръстен.
Замислих се и поклатих глава. По всичко личеше, че макросите имат лимит за въпросите, маскирани като искания — на ден или на година, не знаех. Смятах, че като цяло не ни харесват и със сигурност не им харесва да си говорят с нас.
— За макросите ние сме диви зверове, майоре — казах аз.
— Сър?
— Нещо, което да насъскат срещу враговете си, а не домашни любимци. Те не са ни приятелчета, нито колеги. Всяка комуникация с тях представлява сериозен риск. Те мислят за нас като за товар, нали така. И аз смятам да бъдем добър товар през останалата част от това пътуване. Добър и кротък товар.
— Това не е във ваш стил, сър — отбеляза капитан Сарин.
Погледнах я с вдигнати вежди и тя сведе засрамено очи.
Кимнах и се ухилих.
— Имаш основание, капитане. Но искам някой ден да се прибера у дома. А май единственият начин е да не ядосваме макросите.
Никой не коментира повече въпроса. Приближавахме се към овалния обект. През следващите три часа стана ясно, че курсът ни се отклонява по крива. Все така се движехме при обратно ускорение.
— Май ще минем покрай него — казах аз.
— Отворът в центъра на пръстена не съвпада с траекторията на приближаването ни — каза нашият навигатор. И той спадаше към групичката на скучаещите офицери. Досега поне. — За да минем през пръстена, трябва да променим траекторията си, да влезем под ъгъл. Сигурно точно затова намаляваме скоростта.
— Или пък защото от другата страна на портала има атмосфера — подхвърли капитан Сарин.
— Едва ли — казах аз. — Скоростта ни все още е твърде висока за навлизане в атмосфера. Ако от другата страна има стена от газове, ще изгорим. Каква е скоростта ни в момента? Около двеста хиляди възела?
— Повече, сър. Въпреки обратното ускорение през последните часове — каза майор Робинсън.
Убиването на скоростта и промяната в курса продължиха и през следващия час. Трудно бе да напуснеш мостика. Накарал бях хората си да изчислят кога ще навлезем в пръстена и да отворят таймер на голямата маса, както и да включат същия таймер на всички екрани във всички тухли. Оставаше ни по-малко от половин час, когато отворих общия канал да кажа няколко думи на войниците.