— Пехотинци, говори полковник Ригс. Вече сте видели таймерите на екраните. Смятаме, че след двайсет и осем минути ще минем през нов портал към друга звездна система. Тази звездна система вероятно е целта на пътуването ни. Искам преди таймерът да стигне до нулата, всички вие да сте се екипирали, снаряжили и да сте се вързали в креслата си. Ригс, край.
Двайсет и осемте минути се точеха като двайсет и осем часа. Но накрая таймерът отброи последните секунди. Усетих леко разтърсване. И още преди екранът да примигне, знаех, че сме се озовали на друго място. На ново място.
На екрана вляво от мен се появи голяма звезда. И продължи да расте, докато компютрите измерваха гравитационното ѝ притегляне и радиационните емисии и нанасяха корекции в първоначалната си преценка. Звездата беше огромна, по-голяма дори от синия гигант. Кръг с големината на автомобилен тас върху компютърния екран. Но поне беше само една. А после започнаха да се появяват още обекти. Планети. Първи се появиха най-големите. Газовите гиганти, реших аз. Още планети се появяваха като мехурчета, засечени и позиционирани от сензорните системи. Повечето се местеха върху масата, сменяха позициите си. Знаех, че част от сензорните ни алгоритми изискват корабът да е в движение, за да направят замервания от различни позиции и така да съставят по-вярна карта на околността.
— Това е червен гигант, сър — каза със задавен глас навигаторът. — Още една нова система. Ако само можех да видя къде сме. Да погледна през прозорец и да видя с очите си.
Засмях се и го погледнах с разбиране. Навигаторът беше висок слаб мъж с кестенява коса, която изсветляваше по върховете.
— Да пилотираш тези кораби на сляпо може да те влуди — казах аз. — Знам го от личен опит.
— Сър, вижте — каза капитан Сарин и посочи екрана. Една малка планета бързо увеличаваше размерите си, докато сензорите уточняваха местоположението и масата ѝ.
— Почти сме влезли в орбита около планетата — каза майор Робинсън.
И тогава усетихме нещо ново. Нещо, което не бяхме изпитвали досега по време на дългото пътуване. Бяхме го очаквали, но не го бяхме изпитвали досега. Целият кораб започна да вибрира, чу се дълбок барабанящ звук.
Всички погледнаха към стените.
— Активиране на предпазни системи! — наредих аз.
Само миг по-късно от тавана се протегнаха нанитни ръце и уловиха всеки от нас за халките на коланите ни. Други ръце се стегнаха около китките и глезените ни. Ръцете бяха програмирани така, че да не възпрепятстват движенията ни, стига те да са плавни. Всяко рязко движение щеше да се компенсира незабавно от тънките черни ръце, така че да се избегнат наранявания. Програмирали ги бяхме на принципа на предпазните колани в нашенските коли — реагираха при наличие на сили, които са достатъчни да нарушат равновесието ни.
— Докладвай, майоре. Какъв беше сблъсъкът?
— Освен че беше силен? Сензорите, Рафим?
— Ааа… — проточи нервно офицерът, който отговаряше за сензорите. — Не е от двигателите на кораба, сър. Нещо ни е ударило.
— Е, това е то, господа — казах високо. — Стигнахме до гореща вражеска система. Сензори, дай увеличение. Не ме интересува червеният гигант, нито друго, което отстои на повече от милион мили. Покажи ми само близките обекти.
— Момент, сър — каза Рафим.
Образът на екрана трепна, после изчезна. На негово място се появи планетата — голяма, вдясно от мен. Пръстенът оставаше зад нас и се отдалечаваше бавно по посока на кърмата. Обградени бяхме от пет по-малки обекта, най-вероятно ескортиращите ни крайцери.
— Не виждам вражески кораби — казах аз.
— Може би ни обстрелват от планетата, сър — каза капитан Сарин.
— И как? — попитах. — Никоя ракета не може да ни удари толкова бързо. Та ние едва-що влязохме в системата.
Корабът се разтърси отново. Много по-силно от предния път. Нанитните ръце-колани се стегнаха около мен, за да не прелетя над компютърната маса.
— Сензори? Какво имаш, Рафим?
— Няма вражески кораби. Няма вражески ракети. Не засичам никакво движение или излъчвания освен от макроските съдове.
— Тогава какво ни удари? Пусни записа от удара. Къде е освободена енергията? Някаква радиация има ли?
Рафим мълчеше. Бих му се развикал отново, но дългите му пръсти летяха по таблото пред него.
— Радиация има — каза той след секунда-две. — Гама. И доста близо до нас, сър. Прилича на ядрена бойна глава.
— Значи ракети — каза капитан Сарин.