Изгледах книгата с негодувание и още веднъж я отворих на първа страница. Зачетох на глас, дума по дума. Те звънтяха като птичи песни от устните ми, красиви, топящи се като захаросани плодове. Все още не можех да проследя нишката в главата си, но продължих да чета унесено, докато вратата не се отвори с трясък.
Бях престанала да я залоствам с шкафа. Седях на леглото си, което бях избутала до прозореца заради светлината, и Змеят се появи точно пред мен в рамката на вратата. Застинах слисано и спрях да чета, но устата ми остана отворена. Той беше разярен, а очите му искряха страховито. Протегна ръка и каза:
— Туалидетал.
Книгата се опита да изскочи от ръцете ми и да полети през стаята към него, но аз сляпо я стиснах в някакъв ужасно объркан инстинкт. Тя се заизвива, за да се измъкне, но аз глупаво и упорито я дърпах и държах. Змеят ме гледаше все по-бясно. Той прекоси гневно малката стаичка, а аз без време се опитах да се изправя и отстъпя назад, макар че нямаше къде да се скрия. Той връхлетя отгоре ми и ме събори върху възглавниците.
— Е? Агнешка, нали така беше? — попита подкупващо той, като с лекота ме прикова към леглото, притиснал ключицата ми. Имах чувството, че сърцето ми се блъска в гърдите и всеки удар ме разтърсва. Той грабна книгата с една ръка — слава богу, не бях толкова глупава, че да продължа да я стискам — и я хвърли на малката масичка. — Агнешка от Дверник.
Като че ли очакваше потвърждение.
— Да — прошепнах аз.
— Агнешка… — Той се наведе към мен и осъзнах, че се кани да ме целуне. Това ме ужаси, но част от мен искаше да го направи, за да се приключи, и да не се страхувам повече. Той обаче не го направи. Вместо това се приближи толкова много, че виждах отражението на очите си в неговите. — Кажи ми, скъпа Агнешке, откъде си всъщност? Соколът ли те праща? Или самият крал?
Вдигнах ужасен поглед от устата му към очите.
— Какво…?
— Аз ще разбера. Колкото и изкусна да е магията на господаря ти, все ще има слабо място. Твоето… семейство — процеди думата той, — може да си мисли, че те помни, но не може да притежава всички неща от живота на едно дете. Чифт ръкавички или протъркана шапка, стари изпочупени играчки… няма такива неща в дома ти, нали?
— Дали всичките ми играчки са счупени? — отвърнах безпомощно, вкопчена в единствените думи, които схванах. — Да, счупени са… А дрехите ми винаги са били протъркани и износени, само за торбата с парцали…
Змеят ме блъсна силно към леглото и се наведе:
— Не смей да ме лъжеш! Ще изтръгна истината от гърлото ти!
Пръстите му бяха впити във врата ми, а кракът му — подпрян на леглото между моите. В силен пристъп на ужас сложих ръце на гърдите му, напрегнах всички сили и повдигнах и двама ни от леглото. Паднахме тежко на пода, като аз се озовах отгоре му и скочих като заек, за да побягна към вратата. Спуснах се към стълбите. Не знам къде си мислех, че отивам: не можех да изляза през портата, а другаде нямаше къде да се скрия. Въпреки това тичах; прелетях два ката стълби, а когато чух приближаващите се стъпки на Змея, се шмугнах в сумрачната лаборатория с всичките съскащи пари и пушеци. Пропълзях отчаяно под масите до тъмния ъгъл зад един висок шкаф и приклекнах, свила колене към тялото си.
Бях затворила вратата зад мен, но той пак разбра къде съм. Отвори я и огледа помещението. Видях го над една маса; студеното му, гневно око блестеше между две стъкленици, а пламъците хвърляха зелени отблясъци по лицето му. Той заобиколи масата уверено, без да бърза, а в този момент аз се впуснах в обратна посока, към вратата — някак си ми хрумна да го заключа вътре, само че се блъснах в тясната полица до стената, един от затворените буркани ме удари по гърба, падна и се разби в краката ми.
Около мен се надигнаха облаци от сив дим, който се просмука в носа и устата ми и ме задави, принуждавайки ме да спра. Пареше на очите ми и не можех да мигна, не можех дори да ги потъркам, защото ръцете отказваха да ми се подчинят. Кашлицата заседна в гърлото ми и цялото ми тяло бавно замръзна на място, все така свито на пода. Вече обаче не се страхувах, а след още секунда дори не се притеснявах. Чувствах се безкрайно тежка и едновременно с това безтегловна и далечна. Чувах стъпките на Змея съвсем слабо, а когато се надвеси над мен, ми беше все едно какво е намислил.
Той стоеше и ме гледаше с хладно нетърпение. Не се опитвах да гадая какво възнамерява да прави; не можех нито да мисля, нито да се чудя. Светът беше сив и застинал.