— Не — каза той след малко, — не, не може да си шпионин.
После се обърна и ме остави там — не знам за колко; може да беше час или седмица, или година, макар после да разбрах, че е било само половин ден. Накрая се върна с недоволно стиснати устни. Вдигна малко, парцаливо нещо, което някога беше вълнено прасенце, натъпкано със слама, преди да преживее влаченето по горите през първите седем години от живота ми.
— Е, не си шпионин. Просто глупачка.
После сложи ръка на главата ми и произнесе:
— Тезавон тахож, тезавон тахож киви, канзон лихуш.
Думите прозвучаха повече като песен и докато той ги изговаряше, светът си възвърна цвета, времето и диханието, главата ми се избистри и аз се измъкнах изпод ръката му. Камъкът бавно се отделяше от плътта ми. Ръцете ми се размекнаха и аз ги заразмахвах неистово, за да се хвана за нещо, а вкаменените ми крака не можеха да помръднат. Змеят ме хвана за китките, така че когато най-после се освободих цялата, пак не можех да избягам.
Но аз не се и опитвах да го направя. Внезапно освободените ми мисли се разбягаха в десетки посоки, сякаш за да наваксат изгубеното време, но ми се струваше, че ако е искал да ми направи нещо лошо, щеше просто да ме остави на камък. Поне вече не мислеше, че съм шпионин. Не разбирах защо някой би искал да го шпионира, още по-малко кралят — та нали той беше неговият магьосник?
— А сега ми кажи: какво правеше?
Очите му бяха все така подозрителни, студени и искрящи.
— Исках само да си взема книга за четене — отвърнах аз. — Не знаех, че правя нещо лошо…
— И случайно взе точно Призоваването на Лут, само за да си почетеш? — попита той саркастично. — И съвсем случайно… — В този момент може би тревожният ми, неразбиращ поглед го убеди и той млъкна и ме погледна с неприкрито раздразнение.
— Имаш невероятна дарба да правиш бели.
После се намръщи и аз проследих погледа му към парчетата стъкло в краката ни.
— Почисти тук — просъска рязко той, — а после ела в библиотеката. И не пипай нищо друго.
Змеят се отдалечи и ме остави да търся парцали и кофа в кухнята, за да събера стъклата. Измих пода, въпреки че нямаше следа от нищо разлято, сякаш магията се бе изпарила като ликьор от пудинг. Постоянно спирах и вдигах ръка от каменния под, за да я огледам и да се уверя, че камъкът не е попълзял отново по пръстите ми. Не можех да спра да се чудя защо има такъв буркан на този рафт и дали някога го е използвал върху другиго — някой, който се е превърнал в статуя със замръзнали очи, пред които преминава времето. Потреперих.
Много, много внимавах да не докосвам нищо друго в стаята.
Когато най-после се върнах отново в библиотеката, книгата, която бях взела, вече беше отново на мястото си на лавицата. Змеят крачеше напред-назад, а книгата му лежеше на масичката, захвърлена и пренебрегната. Щом влязох, той отново се намръщи. Сведох очи: полата ми беше станала на мокри ивици от чистенето, да не говорим, че поначало ми беше прекалено къса и едва покриваше коленете ми. Ръкавите на ризата ми бяха още по-зле: сутринта, докато приготвях закуската, ги бях оплескала с яйце по краищата и бях прогорила единия на лакътя, докато се опитвах да извадя препичащия се хляб, преди да е изгорял.
— Да започнем от това — каза Змеят. — Не искам да се гнуся всеки път, когато се наложи да те погледна.
Затворих уста, без да се извиня: почнех ли да се извинявам за външния си вид, щях да се извинявам до края на живота си. Няколко дни в замъка ми стигаха да разбера, че той обича красивите неща. Дори множеството му книги бяха все различни, с кожени подвързии в разни цветове и ключалки и пантички от злато, някои дори инкрустирани с малки скъпоценни камъчета. Всичко, върху което можеше да се спре погледът — от малката чаша от духано стъкло на перваза в библиотеката до картината в моята стая — беше красиво и поставено на точното си място, на което да сияе необезпокоявано. Аз бях крещящо петно върху съвършенството. Но не ме интересуваше: не смятах, че му дължа красота.
Змеят ми даде нетърпелив знак да се приближа и аз предпазливо пристъпих към него. Той хвана двете ми ръце и ги скръсти пред гърдите ми, като постави пръстите ми на раменете, а после произнесе:
— Сега: ванасталем.
Гледах го с безмълвно непокорство. Думата закънтя в ушите ми също като предишното заклинание, което ми беше приложил. Чувствах как иска да влезе в устата ми и да изпие силата ми.
Той ме стисна болезнено силно за раменете; усещах топлината на пръстите му през ризата си.