— Може да ми се наложи да се примиря с липсата на умения, но няма да търпя безгръбначие. Кажи го.
Спомних си, че съм била камък, какво повече можеше да ми стори? Потреперих и казах съвсем тихо, сякаш шепотът можеше да отнеме от властта му върху мен:
— Ванасталем.
Силата ми се надигна през тялото и се изля през устата ми, а на мястото, на което ме напускаше, във въздуха започна силно трептене, което се спусна надолу като спирала около тялото ми. Аз се свлякох на пода, останала без дъх сред странно широки поли от шумоляща коприна в зелено и червеникавокафяво. Те се диплеха на кръста ми и засипваха до безкрай краката ми. Главата ми се наведе под тежестта на извит накит; по гърба ми се спускаше воал от дантела с цветя, избродирани със златен конец. Гледах глупаво обувките на Змея и изящната им кожа, по която бяха гравирани виещи се клонки.
— Я се виж, и то пак с едно нищо и никакво заклинание — каза Змеят, застанал над мен, възхитен от собствената си работа. — Поне външността ти се подобри. Виж дали ще успееш да се поддържаш в приличен вид занапред. Утре ще пробваме друго.
Обувките се обърнаха и се отдалечиха. Стори ми се, че Змеят седна на стола си и продължи да чете, но не съм сигурна. След малко изпълзях на четири крака от библиотеката в красивата си рокля, без дори да вдигна глава.
Следващите седмици се сляха. Всяка сутрин се будех малко преди съмване и лежах в леглото си, докато прозорецът се просветли, опитвайки се да измисля начин да избягам. След като не успявах, ставах, занасях подноса със закуската в библиотеката, а Змеят ми правеше ново заклинание. Ако не бях успяла да запазя достатъчно спретнат вид (както обикновено ставаше), той първо използваше „ванасталем“, а след това и нещо друго. Всичките ми домашни дрехи изчезваха една по друга, а тежките, пищни рокли се трупаха в стаята ми като малки планини, целите в брокат и бродерии, които ги държаха изправени и без да съм в тях. Вечер, преди да си легна, едва успявах да се измъкна от полите и твърдия корсет, който спираше дъха ми.
Болезнената мъгла не ме напускаше. Всяка сутрин се връщах като разнебитена в стаята си. Предполагам, че Змеят сам си приготвяше обяда, защото аз не го правех. Лежах в леглото си до вечеря, когато обикновено успявах да се замъкна долу и да сготвя нещо лесно, водена повече от собствения си глад, отколкото от загриженост за неговите потребности.
Най-лошото бе, че не разбирах защо ме използва по този начин. Вечер, преди да потъна в сън, си представях най-зловещите приказки за демони и вампири, които пият живот от девойките, и с ужас се заклевах, че на сутринта ще намеря начин да се махна оттук. Разбира се, това не ставаше. Единственото ми успокоение бе, че не съм първата: казвах си, че е правил същото с всичките момичета преди мен, пък те са оцелели. Това обаче не беше голяма утеха: десет години ми се струваха цяла вечност. Въпреки това се вкопчвах във всяка мисъл, която поне малко облекчаваше нещастието ми.
Змеят също не ме успокояваше. Дразнеше се всеки път, когато влизах в библиотеката, дори в редките дни, в които успявах да се явя в приличен вид, все едно нарочно го прекъсвах и ядосвах, а не че той ме измъчваше и използваше. А когато приключеше с магиите си върху мен и ме оставеше сгърчена на пода, се мръщеше и ми казваше, че съм безполезна.
Един ден се опитах изобщо да не се вясна там. Помислих си, че ако занеса по-рано храната му, може да ме забрави за целия ден. Оставих закуската му призори и бързо се скрих в дъното на кухнята. Точно в седем обаче едно от неговите огънчета, които понякога виждах да се носят над река Спиндъл към Леса, се спусна по стълбите. Отблизо приличаше на разкривено сапунено мехурче, което се вълнуваше и променяше, почти невидимо, освен ако върху прозрачната му ципа не попаднеше светлина. То подскачаше по всички ъгли, докато не стигна до мен и не закръжи настойчиво над коленете ми. Гледах го свита в скривалището си и виждах призрачните очертания на собственото си отражение. Бавно се разгънах и го последвах нагоре към библиотеката, където Змеят остави книгата си настрани и ме изгледа сурово.
— Колкото и да бих бил щастлив да се отърва от съмнителното удоволствие да те гледам как се мяташ като изтощена змиорка след най-малката магия, вече видяхме последствията, когато те оставя сама. Я да видим що за мърла си днес.
Бях положила отчаяни усилия да изглеждам прилично, за да спестя поне първото заклинание. Имах само няколко малки петна от приготвянето на закуската и една пръска от мазнина. Стараех се да ги прикрия в една гънка на роклята си. Той обаче ме гледаше с отвращение и когато проследих погледа му, с ужас видях, че докато съм се крила в кухнята, неволно съм обрала една паяжина — единствената в целия замък сигурно — която висеше от полата ми като тънко, съдрано було.