— Ванасталем — повторих с тъпо примирение заедно с него и видях как от пода се надига невъздържано красива вълна от оранжева и жълта коприна, която ме обгръща като шума, духната по есенна пътека. Аз се олюлях задъхано, а той седна отново на мястото си.
— Е, добре. — Той сложи купчина книги на масата и с един жест я събори. — За да ги подредиш: дарендетал.
После махна с ръка към масата.
— Дарендетал — изрекох аз заедно с него и заклинанието напусна сподавено гърлото ми. Книгите на масата потрепериха и една след друга се вдигнаха и завъртяха, за да отидат на мястото си, като свръхестествени, обсипани със скъпоценности птички в подвързиите си от червено, жълто, синьо и кафяво.
Този път не се свлякох на пода, само се хванах с две ръце за масата и се подпрях на нея. Змеят се намръщи на купчината.
— Що за идиотизъм? — поиска да знае той. — Тук няма никакъв ред.
Погледнах книгите. Бяха наредени в спретната купчина, по цвят.
— Цвят? — Тонът му се повиши. — По цвят? Ти… — Беше ми толкова бесен, сякаш аз бях виновна. Може би нещо объркваше магията му, като взимаше енергия от мен, за да я подхрани? — О, я се махай! — изръмжа той и аз бързо се измъкнах навън, обидена и изпълнена с тайно удоволствие: радвах се, че някак си развалям заклинанията му.
Трябваше да се спра по средата на стълбището, за да си поема въздух в корсета, и в този момент внезапно осъзнах, че не пълзя. Бях уморена, но мъглата не ме беше затиснала. Даже успях да изкача останалите стъпала, без повече да спирам, и макар да се строполих върху леглото и да дремах половин ден, поне не се чувствах като празна черупка.
През следващите седмици мъглата продължи да се вдига, сякаш практиката ме правеше по-силна, по-способна да понеса това, което Змеят правеше с мен. Срещите с него малко по малко ставаха ако не по-приятни, то не толкова ужасяващи — просто уморително задължение, като търкането на тенджери в студена вода. Нощем отново можех да спя и духът ми започваше да се възстановява. С всеки изминал ден се чувствах по-добре и по-гневна.
Не можех по никакъв начин да облека повторно тези глупави дрехи — пробвах, но не успявах да стигна копчетата и връзките на гърба, а и често се налагаше да късам конци и да мачкам полите, за да се измъкна от тях. Затова всяка вечер ги трупах на купчина, а сутрин навличах поредната домашна дреха и се опитвах да я запазя колкото може по-чиста; и на всеки няколко дни той губеше търпение и я сменяше. Стигнах до последната домашнотъкана дреха, която имах.
Държах простата, небоядисана вълна в ръце, сякаш беше въже, в което съм се вкопчила здраво, а после в пристъп на бунт я захвърлих на леглото и се вмъкнах в зелено-кафеникавата рокля.
Не можех да закопчая копчетата на гърба, затова взех дългия воал от диадемата, увих го два пъти около кръста си, като го вързах хлабаво, колкото да не се свлече, и се отправих надолу към кухнята. Вече не се стараех да я пазя чиста: предизвикателно носех таблата опръскана с яйца, мазнина от бекон и чай, с оплетена коса, като полудяла благородничка, напуснала бала и избягала в гората.
Това, разбира се, не продължи дълго. Веднага щом неохотно изрекох „ванасталем“, магията ме обхвана, премахна петната, натъпка ме отново в корсета и за пореден път ме превърна в подобие на куклата на някоя принцеса.
Тази сутрин обаче се почувствах по-щастлива от седмици наред и това се превърна в моето тайно непокорство. Исках Змеят да полудява от раздразнение всеки път, когато ме погледне, и приемах невярващото му мръщене като възнаграждение.
— Как го постигаш? — попита ме той почти с почуда един ден, когато нехайно влязох с буца сутляш на главата (неволно бях ударила лъжицата с лакът и съдържанието й бе отхвръкнало във въздуха) и дълга струйка конфитюр, стичаща се по цялата предница на кремавата ми копринена рокля.
Последната домашнотъкана дреха прибрах в скрина. Всеки ден, след като Змеят приключеше с мен, аз се качвах горе. Измъквах се с борба от балната рокля, отскубвах мрежичките и диадемите от косата си, хвърлях изящните фиби на пода и обличах износения летник[2] и домашнотъканата риза, която перях и почиствах на ръка. После слизах в кухнята, за да си направя сама хляб, и почивах край топлото огнище, докато се печеше, без да ме е грижа за петната от сажди и брашно по полата ми.
Отново имах енергия за скука, но дори не помислях за друга книга от библиотеката. Вместо това взех иглата, въпреки че мразех да шия. Реших, че щом като всяка сутрин ще оставам без сили заради тези рокли, поне мога да ги късам и да правя още по-безполезни неща от тях като чаршафи или носни кърпи. Шивашкият комплект си стоеше недокоснат в сандъка в стаята ми — в замъка нямаше нищо за кърпене, освен собствените ми дрехи, които досега с удоволствие оставях скъсани. Но когато го отворих, вътре намерих листче хартия, изписано с парче въглен от ръката на моята приятелка от кухнята: