Работата ни следваше естествен ритъм: издърпвах залпа от стрели, все едно изтеглях тежка рибарска мрежа, а после Саркан поемаше, за да пийна вода и да отдъхна. След това се връщах отново на прозореца. Соля обаче постоянно нарушаваше ритъма. Правеше възможно най-неприятни паузи: толкова малки, че да нямаме време да поседнем, преди отново да трябва да скочим, или пък по-дълги, или пък запращаше стрели срещу нас самите, или изстрелваше два залпа бързо един след друг.
— Запасите му все трябва да имат край — казах аз, облегната на стената. Бях изцедена, всичко ме болеше. Край стрелците тичаха момчета, които търсеха използваните вече стрели, изтръгваха ги от труповете и стените и им ги носеха обратно.
— Не — отвърна Саркан някак отдалече; той също беше вглъбен в себе си заради постоянното изцеждане на магия. — Но нарочно не праща по много. Вероятно ще му стигнат до сутринта.
Когато аз поех, той излезе за малко от стаята и се върна със запечатан буркан от лабораторията, пълен със сиропирани вишни. В задния ъгъл на библиотеката имаше голям сребърен самовар, в който чаят никога не свършваше; беше оцелял след обстрела, въпреки че крехката стъклена каничка беше паднала и се беше разбила. Той наля чай в две мерителни купички и ми подаде буркана.
Това бяха тъмни, виненочервени вишни от градините край Виосна, по средата на долината, в захарно-алкохолен сироп. Сипах две препълнени лъжици в чая си и лакомо облизах лъжицата. Вкусът им ми напомни за вкъщи; бяха стаили в себе си бавната магия на долината. Той си взе само три, сдържано и премерено, а после остърга лъжичката в ръба на буркана, сякаш дори сега внимаваше да не прекали. Отместих поглед и отпих с наслада от чая, стиснала с две ръце купичката си. Беше топла нощ, но ме побиваха тръпки.
— Легни и дремни малко — каза Саркан. — Вероятно ще направи последен опит малко преди съмване.
Оръдието беше гръмнало в крайна сметка, но не беше нанесло особени щети: предположих, че всички, които са умеели да работят с него, са попаднали под вкаменяващото заклинание. Част от гюлетата бяха паднали съвсем близо, сред собствената войска на Марек, а други бяха прелетели чак от другата страна на кулата. Стените все още удържаха. Войниците на барона бяха покрили втория окоп с пиките и копията си, а отгоре бяха разстлали одеяла и платнища, за да се скрият от стрелите.
Въпреки чая продължавах да се чувствам изтощена, уморена и притъпена като нож, с който са рязали дърва. Сгънах килима на две, за да легна отгоре. Беше много приятно, но сънят не идваше. Сребристите линии, водещи стрелите, осветяваха горната част на рамката на прозореца на дълги, неравни интервали. Тихият глас на Саркан, който ги отклоняваше, звучеше много отдалеч. Лицето му беше закрито в сянка, профилът му се очертаваше ясно върху стената. Подът под бузата и ухото ми потреперваше от битката, като земя под тежките стъпки на великан.
Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо, освен за собствения си дъх. Може и да съм задрямала за момент, но ми се стори, че падам; стреснах се и седнах. Саркан гледаше надолу през прозореца. Стрелите бяха спрели. Надигнах се и отидох при него.
Рицари и прислужници обикаляха около шатрата на Марек като пчели от разбунен кошер. Кралицата беше излязла навън. Върху семплата си бяла рокля беше сложила ризница, а в ръката си държеше меч. Марек се наведе към нея и заговори; тя го погледна с ясно и твърдо като стомана лице.
— Ще дадат децата на Леса, както Василий ме даде мен! — извика тя достатъчно силно, за да я чуем. — Но първо ще трябва да ме насекат на части!
Марек се поколеба, после скочи от коня, извика да му донесат щита и също извади меча си. Останалите рицари също заслизаха от конете си; Соля застана до него. Погледнах безпомощно Саркан. Почти мислех, че Марек заслужава да умре, след като беше пратил на смърт толкова много хора, но ако наистина вярваше в това, ако мислеше, че възнамеряваме да сторим нещо ужасно с децата…
— Как може да го вярва? — попитах аз.
— Как е могъл да се убеди, че всичко друго е съвпадение? — отвърна Саркан, който вече беше отишъл при етажерките си с книги. — Това е лъжа, която отговаря на желанието му.
Той взе една тежка книга с двете си ръце — масивен том, висок почти метър. Посегнах да му помогна, но неволно се дръпнах: беше подвързана в особена почернена кожа, отвратителна на допир, лепкава като нещо, което не иска да се махне от пръстите ми.