— Да, знам — каза той, като я вдигна на стола си. — Това е некромантски текст и е наистина противен. Но предпочитам да пожертвам два пъти повече мъртъвци, отколкото още от живите.
Заклинанието беше написано със старовремски шрифт. Опитах се да му помогна, но не можех; отблъснаха ме още първите думи. Коренът на това заклинание беше смъртта; то беше смърт от начало до край. Не можех да се насиля дори да го погледна. Саркан се намръщи раздразнено.
— Превземаш ли се? — попита той. — Не, не е това. Какво ти става, дявол да го вземе? Все едно, върви и се опитай да ги забавиш.
Хукнах, щастлива, че мога да се махна от тази книга, и бързо отидох при прозореца. Взех шепа натрошени камъчета от пода и пробвах дъждовното заклинание, както бях направила с каната с вода. Върху войската на Марек се изсипа порой от камъни и прах. Войниците се опитваха да се скрият, вдигаха ръце над главите си, но кралицата дори не спря. Премина през процепа в стената и прегази труповете; краят на роклята й подгизна от кръв.
Марек и рицарите му се спуснаха пред нея, вдигнали щитовете над главите си. Стоварих отгоре им по-големи камъни, но макар неколцина да паднаха на колене, повечето успяха да се предпазят с щитовете. Стигнаха до прохода и започнаха да разчистват труповете. Хората на барона ги посрещнаха с копия. Рицарите поемаха ударите с щитовете и доспехите си. Пет-шест души паднаха; телата им в тежките доспехи се отпуснаха на земята. Но останалите продължиха, пробиха отвор и кралицата влезе вътре.
Не виждах битката вътре в тунела, но тя скоро свърши. От прохода плисна кръв, черна на светлината на факлите, и кралицата излезе от другата стана. Захвърли главата на един човек, която държеше в свободната си ръка, след като я бе отсякла гладко от шията. Защитниците се отдръпваха уплашени от нея. Марек и рицарите я бяха заобиколили, посичаха и убиваха наред, а пехотинците се спускаха в окопа. Соля хвърляше бели, пращящи потоци магия.
Хората на барона започнаха бързо да отстъпват; препъваха се назад в желанието си да се отдалечат от кралицата. Точно така си бях представяла Каша с меч. Кралицата не спираше да размахва своя, пронизваше и сечеше брутално навсякъде около себе си, но никой меч не засягаше нея. Марек крещеше заповеди. Войниците на барона зад последната стена се бяха покачили отгоре и нападаха кралицата отгоре. Стрелите обаче не пробиваха кожата й.
Обърнах се и отскубнах от етажерката една от черните стрели, направени от ръката на Алоша. Занесох я до прозореца и спрях. Ръцете ми трепереха, но не виждах какво друго мога да сторя. Никой от тях не бе в състояние да я спре. Но ако убиех кралицата, Марек никога, никога нямаше да се вслуша в нас; можех да убия и него още сега. Ако я убиех… при самата мисъл се чувствах странно и ми призляваше. Тя беше малка и далеч на земята; не човек, а кукла, която вдига и спуска ръката си.
— Почакай малко — каза Саркан.
Отстъпих назад, доволна и облекчена, макар че трябваше да запуша ушите си, докато той изричаше дългите, треперливи думи от заклинанието. През прозореца духна вятър и близна кожата ми като влажна, мазна ръка, миришеща на гнило и желязо. Продължи да духа, постоянен и ужасен, а труповете в окопите се раздвижиха и бавно започнаха да се надигат.
Оставяха мечовете си на земята. Не им бяха нужни оръжия. Не се опитваха да наранят войниците; само протягаха празните си ръце и ги хващаха, всеки по двама-трима. Долу имаше повече мъртви, отколкото живи, а те се подчиняваха на заклинанието на Змея. Войниците на Марек ги удряха и пробождаха, но мъртвите не кървяха. Лицата им бяха отпуснати, безизразни и безразлични.
Някои продължиха напред към рицарите и кралицата. Хващаха я за краката и ръцете, но тя ги отхвърляше, а рицарите с доспехите ги посичаха с широките си мечове. Хората на барона бяха не по-малко ужасени от заклинанието; те бягаха и от мъртвите, и от безмилостната кралица. А тя газеше напред срещу тях. Мъртвите удържаха останалата част от армията, а войниците на барона поразяваха рицарите, но тя не спираше.
По роклята й не бе останало и едно бяло петно. Беше окървавена от земята до коленете, ризницата й също се беше обагрила. Ръцете и дланите й бяха червени, лицето й беше опръскано. Погледнах стрелата и докоснах магията на Алоша: усетих нетърпението на стрелата отново да полети, да намери топла, жива плът. Върхът й беше нащърбен; аз го изгладих с пръсти, както бях виждала Алоша да прави с меча си. Влях й още малко магия и почувствах как натежава в ръката ми, пълна със смърт. „В бедрото“, прошепнах й аз, уплашена от мисълта за убийство. Това щеше да бъде достатъчно да спре кралицата. Насочих я и я хвърлих.