Стрелата полетя право към кралицата с радостно свистене. Уцели я високо в бедрото и прониза ризницата. Остана да стърчи там. Нямаше кръв. Кралицата я извади и я захвърли. Вдигна поглед нагоре към прозореца — само за миг. Аз се отдръпнах назад. Тя се върна към клането.
Лицето ме заболя, сякаш ме беше ударила — остър, кух натиск в горната част на носа. Беше ми познато.
— Лесът — казах на глас.
— Какво?
— Лесът. Лесът е в нея.
Всички заклинания, които бяхме направили, всички пречиствания, свещените реликви, изпитанията — нищо нямаше значение. Изведнъж го осъзнах с абсолютна сигурност. Отдолу ме бе погледнал Лесът. Лесът беше намерил начин да се скрие.
Обърнах се към Саркан.
— Призоваването — казах аз. — Саркан, трябва да им покажем. На Марек и Соля, и на всички останали. Ако видят, че е завладяна от Леса…
— Мислиш, че той ще повярва? — Въпреки това погледна през прозореца и след малко каза: — Добре. Така или иначе изгубихме стените. Ще вкараме оцелелите в кулата. И да се надяваме, че портите ще издържат достатъчно, за да направим заклинанието.
Глава 28
Слязохме в голямата зала и отворихме вратите. Хората на барона се изсипаха вътре: бяха останали страшно малко, може би стотина. Те изпълниха залата и стълбите към подземието, мръсни и изтощени, с изкривени от преживените ужаси лица. Радваха се, че са вътре, но се отдръпваха от двама ни със Саркан. Дори баронът ни гледаше подозрително.
— Това не бяха те — каза той, като застана пред Саркан, а мъжете се наредиха в кръг около нас. — Мъртъвците.
— Не, но ако предпочиташ да беше изгубил и останалите живи, уведоми ме, така че следващия път да имам предвид нежните ти чувства. — Саркан беше изтощен, аз също бях на края на силите си. Чудех се колко ли остава до съмване, но не исках да питам.
— Остави ги да починат, колкото могат, и си поделете всички провизии, които намерите.
След малко Каша се качи по стълбите, пробивайки си път през войниците. Баронът беше пратил долу всички ранени и изтощени, горе бяха останали само малцина в по-добра форма.
— Ровят в сандъците с вино и бира — каза ми тихо тя. — Не мисля, че е безопасно за децата. Нешке, какво става?
Саркан се беше качил на подиума и тъкмо разгръщаше Призоваването. Той изруга под носа си.
— Това е последното, което ни трябва в момента. Слез долу и превърни всичко на сайдер.
Двете с Каша хукнахме към подземието. Войниците пиеха от шепите и шлемовете си, пробиваха дупки в бъчвите и подлагаха уста отдолу, надигаха бутилки, а някои вече се караха.
Несъмнено им се струваше по-безопасно да си крещят заради виното, отколкото сред мъртви другари и кръвопролитен ужас.
Каша ги избута настрани, а като ме видяха, не се и съпротивляваха. Отидох при най-голямата бъчва и сложих ръце върху нея. „Лиринталем“ казах аз и влях уморена магия във формулата; отпуснах се вяло, когато тя изтече от мен и премина по всички бурета и бутилки. Войниците продължаваха да се блъскат около тях; щеше да мине известно време, докато разберат, че не се напиват.
Каша ме докосна внимателно по рамото; обърнах се и я прегърнах, щастлива, че е толкова силна.
— Трябва да се качвам горе — казах аз, — пази децата.
— Да дойда ли с теб? — попита тихо тя.
— Пази децата — повторих аз. — Ако се наложи… — Хванах я за ръката и я отведох до стената в дъното на избата. Сташек и Мариша седяха там и гледаха уплашено войниците. Мариша триеше очички. Опипах с ръце стената и намерих мястото на прохода. Сложих ръката на Каша върху процепа, показах й къде е, а после направих тънка ивица от магия, като дръжка. — Отвори вратата, вкарай ги вътре и затвори след себе си. — После вдигнах ръка във въздуха и изрекох: — Хатол. — Мечът на Алоша се появи в ръката ми. Подадох й го. — Вземи и това.
Тя кимна и го преметна през рамо. Целунах я за последен път и се качих тичешком по стълбите.
Всички войници на барона бяха вътре. От стените имаше поне една полза: Марек не можеше да насочи оръдията си срещу вратите. Неколцина от хората на барона се бяха покатерили до тесните прозорци и стреляха по войниците долу. По вратата се сипеха удари, просветна и ярък магичен пламък. Чуваха се викове и шум.
— Палят огън пред вратите — извика един от мъжете, тъкмо когато влизах в залата.
— Нека — отвърна Саркан, без да вдига очи. Отидох на подиума при него. Той беше превърнал големия, подобен на трон стол в семпла пейка с две места и плоска поставка върху общия им подлакътник. Тежката книга лежеше върху нея и чакаше — позната и все пак някак си странна. Бавно седнах на мястото си и разперих пръсти върху корицата: златните, вити букви, тихото жужене под тях като далечни пчели. Бях толкова уморена, че дори пръстите си не усещах.