Разгърнахме книгата и зачетохме. Гласът на Саркан беше ясен и уверен, крачеше прецизно напред, и мъглата от съзнанието ми бавно се повдигна. Тананиках, пеех и мърморех заедно с него. Войниците наоколо притихнаха, насядали в ъглите и покрай стените, заслушани, както късно вечерта в кръчмата биха слушали тъжната песен на изкусен певец. По лицата им беше изписано леко недоумение, докато се опитваха да следят историята, да я запомнят, а заклинанието ги увличаше със себе си.
То увличаше и мен заедно с тях и аз с радост се изгубих в него. Ужасите от изминалия ден не изчезнаха, но Призоваването ги направи само една част от историята, при това не най-важната. Силата се трупаше ярка и чиста. Усетих как заклинанието се издига като втора кула. Когато бяхме готови, щяхме да отворим вратите и да излеем неустоимата светлина в двора. Небето през прозорците просветляваше; слънцето вече изгряваше.
Вратите изскърцаха. Нещо се промъкваше отдолу и отгоре, през безкрайно тънкия процеп между двете крила. Мъжете, които седяха най-близо до тях, извикаха предупредително. Тънки, гърчещи се сенки се просмукваха през най-малките пролуки, бързи като змии, а щом се вмъкнеха вътре, се превръщаха във вити стъбла и корени, трошащи дърво и камък под себе си. Пълзяха по дървото като скреж по прозорец, обвиваха го, впиваха се в него и лъхаха на познатата, отблъскващо сладка миризма.
Това беше Лесът. Вече нападаше открито, сякаш знаеше какво правим и че всеки миг щяхме да разобличим измамата. Войниците от Жълтите блата сечаха уплашени стъблата с мечове и ножове; и те знаеха достатъчно за Леса, за да го разпознаят. Стъблата обаче продължаваха да проникват през дупките и цепнатините, които предишните бяха открили. Отвън Марек отново удари с тарана и вратите се разтърсиха отгоре до долу. Стъблата се закачаха за железните скоби на пантите и резето и се опитваха да ги отскубнат. Ръждата се разливаше оранжево-червена и бърза като кръв; столетен труд се разпадаше за секунди. Филизите проникваха в тях, увиваха се около болтовете и ги тресяха ожесточено. Скобите шумно дрънчаха.
Двамата със Саркан не можехме да спрем. Продължавахме да четем; езиците ни се преплитаха от бързане, прелиствахме страниците една след друга. Но Призоваването си искаше своето темпо. Историята не можеше да бъде пришпорена. Зданието на силата, което бяхме издигнали, трепереше от това бързане, като разказвач, който всеки момент ще изпусне нишката на собствения си разказ. Ние му принадлежахме.
От долния ъгъл на дясната врата се отчупи голямо парче. През дупката нахлуха още стъбла, още по-дебели и дълги. Някои улавяха ръцете на войниците, откъсваха мечовете им, захвърляха телата им настрани. Други достигнаха до тежкото резе, увиха се около него и го затеглиха пръст по пръст, докато не го освободиха изцяло от скобите. Таранът отвън удари отново и вратите се отвориха, събаряйки хората зад себе си.
Марек стоеше от другата страна върху коня си, изправен на шпорите, и надуваше рога си. Лицето му беше пламнало от ярост и жажда за кръв; беше толкова превъзбуден, че не забеляза защо вратите се отвориха така внезапно. Виещите се стъбла пускаха корени в земята покрай стълбите; дебели тъмни коренища се криеха по ъглите и цепнатините на напуканите стъпала, едва видими на ранната утринна светлина. Марек ги прескочи с коня си, без да погледне, и влетя през разбитите врати, а останалите рицари се втурнаха след него. Мечовете им се вдигаха и спускаха в кървав дъжд, а войниците на барона ги пронизваха с копия. Конете цвилеха и падаха, и ритаха в предсмъртна агония сред умиращите хора.
От лицето ми капеха сълзи по книгата, но не можех да спра да чета. В следващия миг нещо ме блъсна — силен удар, който ме остави без дъх. Заклинанието се изплъзна от езика ми. В първия момент настъпи пълна тишина, после навсякъде около двама ни със Саркан се надигна кух тътен, който удави всички други звуци, без да ни докосва; сякаш бяхме в окото на буря посред голо поле; гледахме сивия, свиреп порой от всички страни, който дори не ни опръскваше, но знаехме, че след миг…
Започнаха да се отварят пукнатини, които преминаваха през книгата, през стола, през подиума, през подовете и стените. Това не бяха пукнатини в дървото и камъка, това бяха пукнатини в света. В тях нямаше нищо, освен безкрайно, тъмно отсъствие. Красивата златна книга с Призоваването се затвори сама и потъна като камък в черна вода. Саркан ме хвана за ръката, вдигна ме от стола и ме свали от подиума. Столът също пропадна, после и целият подиум: всичко се срути в празнотата.