Саркан продължаваше заклинанието или по-скоро, го удържаше, като повтаряше последния стих отново и отново. Опитах се да се включа отново, поне да тананикам, но дъхът ми секваше. Чувствах се много странно. Рамото ми пулсираше, но когато го погледнах, не видях нищо странно. После погледът ми се плъзна бавно надолу. Под гърдите ми стърчеше стрела. Гледах я неразбиращо. Изобщо не я усещах.
Високите, красиво изписани прозорци се пръснаха с приглушен пукот, когато пукнатините стигнаха до тях, и отгоре се посипа дъжд от цветни стъкла. Пукнатините се разпростираха. Мъжете падаха в тях с викове и изчезваха, погълнати от тишината. Изчезваха цели части от каменните стени и подовете. Стените на кулата стенеха.
Саркан едва удържаше края на заклинанието като човек, който се опитва да овладее обезумял кон. Опитах се да му подам магия. Той крепеше цялата ми тежест, ръката му ме държеше здраво като желязо. Краката ми се препъваха, почти се влачеха. Гърдите вече започваха да ме болят: усетих остра, пронизваща болка, сякаш тялото ми най-после се беше събудило и забелязало, че нещо не е никак наред. Не можех да си поема въздух, без да изпитам желание да изкрещя, а нямах толкова въздух, че да го направя. Тук-там войниците още се биеха, други просто бягаха от кулата, мъчеха се да се спасят от рушащия се свят. Зърнах Марек, който се освободи от мъртвия си кон и прескочи пукнатината, пресичаща пода към него.
Пред разбитите врати се появи кралицата; утринната светлина грееше зад гърба й и за миг ми се стори, че това не е жена, а дърво: дърво със сребърна кора, което стигаше от пода до тавана. После Саркан ме дръпна след себе си към стълбището и ме поведе надолу. Кулата се тресеше, камъни се търкаляха по стълбите зад нас. Саркан повтаряше последния стих от заклинанието на всяко стъпало, едва удържайки останалата част да не избухне. Не можех да му помогна.
Когато отворих очи, Каша беше коленичила до мен и ме гледаше разтревожено. Въздухът беше пълен с прах, но поне стените вече не се тресяха. Седях облегната на стената в подземието; не си спомнях как сме слезли тук. Някъде наблизо баронът издаваше заповеди на оцелелите си войници, които търкаляха бъчви и вдигаха барикада в подножието на стълбите, като я укрепваха с натрошени камъни. Виждах дневната светлина, която струеше отгоре, над завоя на стълбите. Саркан беше до мен и продължаваше да пее същия стих.
Беше ме подпрял до един заключен метален шкаф; по дръжките му личаха следи от огън. Той посочи ключалката на Каша и тя я хвана. Отвътре избълваха пламъци, но тя стисна зъби и я счупи. Вътре бяха наредени бурканчета с леко искряща течност. Саркан взе едно и посочи към мен. Каша погледна първо него, после стрелата.
— Да я извадя ли? — Той направи жест с ръка, сякаш дърпа нещо напред; тя преглътна и кимна. Коленичи отново до мен и каза, — Нешке, дръж се.
Хвана стрелата с ръце и отчупи дръжката, която още стърчеше от гърдите ми. Върхът потрепери вътре в мен. Устата ми се отвори и затвори в безмълвна агония. Не можех да дишам. Каша извади най-големите парчета, заглади я доколкото можеше, а после ме обърна настрани и с един страховит тласък избута стрелата през тялото ми. Хвана върха й откъм гърба ми и го издърпа.
Простенах, от корема и гърба ми бликна кръв. Саркан вече беше отворил бурканчето. Изля течността в шепа и я втри в раната. Гореше ужасно. Опитах се да го отблъсна с безсилната си ръка. Той не ми обърна внимание, само отметна роклята ми, за да може да сложи повече; после Каша ме наведе напред и изляха течността в раната на гърба ми. Аз запищях… изведнъж можех да пищя. Каша сложи кърпа между зъбите ми, аз я захапах и се затресох.
Вместо да отшуми, болката ставаше все по-силна. Отскубнах се от тях и се притиснах в стената; искаше ми се да се слея със студения, твърд камък, да стана безчувствена като него. Драсках с нокти хоросана и стенех, а Каша ме държеше за рамото. После най-лошото отмина. Кръвта почна да тече по-бавно и накрая спря. Отново виждах и чувах: битката по стълбите, тъпото дрънчене на мечове един в друг, каменните стени, стържене и от време на време звън на метал. През барикадата се стичаше кръв.
Саркан се беше свлякъл до стената до мен; устните му се движеха, но почти не издаваха звук, очите му бяха стиснати от напрежение. Призоваването беше като пясъчен замък, на който вълните са отмили едната страна и останалата част всеки миг ще се срути, но той някак си с върховно усилие го удържаше. Чудех се, дали ако магията се развали, пустотата ще погълне цялата кула и всички нас и ще остави празна дупка в света, а после ще се затвори в нея и планината ще запълни проядената кухина в земята, сякаш никой от нас никога не е съществувал.