Змеят отвори очи и ме погледна. Махна на Каша и децата, които се бяха сгушили зад нея и надничаха уплашено над една бъчва. Махна отново: „Вървете“. Искаше да каже да ги взема и да бягаме, да ги пренеса някъде. Поколебах се; очите му просветнаха гневно. Той посочи празния под. Книгата беше изчезнала; Призоваването беше изчезнало. Не можехме да довършим заклинанието и когато силите му се изчерпеха…
Поех си дъх, преплетох пръсти в неговите и се върнах в заклинанието. Той се съпротивляваше. Отначало пеех тихо, задъхвах се, мъчех се да напипам пътя. Вече нямахме карта и не помнех думите, но го бяхме правили и преди. Помнех къде отиваме, какво се опитваме да построим. Лепях пясък по стената, изкопах ров за вълните, дълъг и широк. Не спирах да тананикам части от историите и песните. В съзнанието си трупах още и още пясък. Той се отдръпна озадачен; не знаеше как да ми помогне. Аз му запях нещо по-дълго, даже с малко мелодия като шепа мокри камъчета в ръката му, и той бавно започна да ми ги връща; пееше бавно, точно и равномерно; редеше камъчетата едно по едно в основата на мократа пясъчна стена, за да може кулата ни да устои.
Магията отново ставаше силна и плътна. Бяхме спрели разрухата. Продължавах напред, пробвах тук и там, намирах пътя и му го показвах. Трупах още пясък, оставях той да го заравнява и изглажда, а накрая заедно забихме трептящо клонче с листа на върха да се развява като знаме. Още не можех да дишам добре. Усещах странен възел в гърдите си и дълбока, стягаща болка на мястото, където отварата още работеше, но магията течеше през мен бистра, светла и бърза, и преливаше навън.
Мъжете крещяха. Последните от хората на барона прескачаха барикадата от другата страна; повечето бяха останали без мечове и само се опитваха да избягат. По стълбите слизаше светлина, предхождана от писъци. Войниците протягаха ръце и помагаха на другарите си да стигнат до тях. Не бяха останали много. Потокът спря и те нахвърляха последните тояги и казани отгоре, за да препречат колкото може повече прохода. От другата страна кънтеше гласът на Марек и аз зърнах златната глава на кралицата. Войниците на барона се опитваха да я прободат с копия, но те само се изкривяваха в кожата й. Барикадата се разпадаше.
Все още не можехме да пуснем заклинанието. Каша стана и отвори вратата към гробницата.
— Бързо! — каза тя на децата и те изтичаха към стълбището. Тя ме хвана за ръка и ми помогна да стана, Саркан също някак си се изправи. Тя ни избута вътре, а после взе меча си от пода и грабна още едно бурканче от шкафа. — Насам! — извика тя към мъжете и те се втурнаха след нас.
Призоваването ни последва. Аз слизах по витите стъпала, Саркан вървеше след мен, а магията пееше между нас двамата. Чух стържеш звук отгоре и стълбището притъмня; някой от войниците беше затворил вратата. Древният надпис от двете ни страни светеше слабо и тихо мърмореше; улових се, че леко променям магията си, за да се плъзга по-леко заедно с неговата. Усещането ми за вътрешната ни кула се промени; тя се разшири, сдоби се с тераси и прозорци и златен купол на върха, със стени от бял камък, гравирани със сребърни букви като стените на стълбището. Гласът на Саркан се забави; той също я виждаше: старата, отдавна изгубена кула. Навсякъде около нас засия светлина.
Стигнахме до кръглата зала в подножието на стълбите. Беше задушно, въздухът не стигаше за всички, докато Каша не взе един от старите железни свещници и не разби с него стената към гробницата. Нахлу прохладен въздух, а тя избута децата навътре и им каза да се скрият зад ковчега на стария крал.
Високо над нас се чуваше звук от трошене на камък. Кралицата водеше Марек и хората му към нас. Няколко десетки войници влязоха в стаята, притиснати до стената, с уплашени лица. Носеха жълти туники или каквото беше останало от тях, но аз не познавах лицата им. Не виждах барона. В далечината отново зазвънтяха мечове: последните войници от Жълтите блата, останали по стълбите, се биеха. Светлината на Призоваването бързо се разрастваше.
Марек прониза последния войник на стълбището и изрита тялото му на пода. Войниците скочиха напред едва ли не с нетърпение: той поне беше нормален враг, който можеше да бъде победен. Марек обаче посрещна един с щита си, скри се отдолу и прониза тялото му с меча си; завъртя се и отряза главата на друг, порази трети с дръжката на меча си и прободе следващия в окото. Каша направи крачка напред с протестен вик и вдигна меча си, но всички бяха паднали, още преди да затвори уста.