Изведнъж Кралицата на Леса пропъди спомените. Светлината на Призоваването се пръсна и изтече като вода между камъните на гробницата. Саркан политна назад, аз едва не се свлякох до стената. Отново бяхме в кръглата стая, но страхът на кралицата се удряше в гърдите ми като птица, блъскаща се в стените. Затворена далеч от слънцето, от водата, от въздуха. Но пак не можеше да умре. Не беше умряла.
Тя стоеше сред нас, полускрита зад лицето на кралица Хана, но вече не беше и кралицата от видението. Някак си беше успяла да излезе. Беше се освободила… беше ги убила? Беше ги убила, и не само тях, но и техните любими, децата им и целия им народ; беше ги погълнала, беше станала чудовище като тях. Тя беше направила Леса.
Кралицата на Леса издаде тих, съскащ звук в тъмнината — но не приличаше на змия, а на шумолене на листа, скърцане на клони на вятъра. Пристъпи напред и по стълбите зад нея се спуснаха виещи се стъбла, които улавяха останалите мъже за глезените, китките и гърлата и ги притискаха до стените и тавана, за да разчистят пътя й.
Двамата със Саркан се мъчехме да се изправим на крака. Каша застана пред нас като щит; отблъскваше пълзящите клони, за да ни предпази, но те се промъкваха зад нея и проникваха в гробницата. Обвиха децата и ги задърпаха навън. Мариша пищеше, а Сташек напразно биеше по тях, докато не хванаха и ръката му. Каша направи крачка към тях; лицето й бе изкривено от болка, че не може да защити всички ни.
В този миг Марек скочи напред. Той разсече клоните; по ръба на меча му сияеше светлина. Застана между кралицата и децата и ги избута назад в гробницата. Кралицата се спря пред него.
— Майко — каза той пламенно и пусна меча си, за да я хване за ръце. Взря се в лицето й и тя бавно го погледна отдолу нагоре.
— Майко. Освободи се от нея. Това съм аз, Марек… Маречек. Върни се при мен.
Изправих се до стената. Той гореше от решителност и копнеж. Доспехите му бяха оплискани с кръв и дим, лицето му беше оплескано с алена диря, но за миг той заприлича на дете или може би на светец, олицетворение на чистото желание. А кралицата го погледна, сложи ръка на гърдите му и го уби. Пръстите й се превърнаха в шипове, бодли и клони; тя ги впи през ризницата му и ги сви като юмрук.
Ако нещо бе останало от кралица Хана — някакво нищожно зрънце от воля, тя може би го отдаде сега в последен жест на милосърдие: той умря, без да разбере, че се е провалил. Лицето му не се промени. Тялото му се свлече — беше си същото, само с дупката в бронята, през която бе проникнала ръката й. Стовари се по гръб, доспехите му издрънчаха в каменния под; очите му бяха ясни и сигурни, сигурни, че гласът му ще се чуе, че ще победи. Приличаше на крал.
Увереността му докосна всички ни. За миг замръзнахме на място. Соля си пое дъх, поразен. После Каша скочи напред и замахна с меча си. Кралицата вдигна своя. Двете стояха една срещу друга, от остриетата им проблясваха искри. После кралицата се наведе напред и бавно я притисна надолу.
Саркан говореше; от езика му се отрони заклинание за жар и пламъци и от пода в краката на кралицата лумна огън — оранжевочервен и изгарящ. Пламъците обгориха крака на Каша и погълнаха двата меча. Каша отскочи настрани. Сребърната ризница на кралицата се стопи и изтече от нея, за да се събере в блестяща локва на пода и да се покрие с черна кора, а роклята й пламна в огнени езици и дим. Те обаче не докосваха тялото й; бледите й крайници си оставаха невредими. Соля също хвърли срещу нея камшик от бяла светлина; там, където неговият огън срещаше този на Змея, запращяваха сини пламъци и се увиваха около тялото й, търсеха слабо място и пролука.
Стиснах ръката на Саркан, за да му предам от своята магия и сила и той да продължи да я залива с огън. Пламъците му изсушаваха клоните. Войниците, които не бяха удушени, тръгнаха, залитайки, нагоре по стълбите — поне те щяха да избягат. Хрумваха ми и други заклинания, но и без да ги пробвам, знаех, че няма да подействат. Огън не можеше да я изпепели, меч не можеше да я пореже. С ужас се почудих дали не е трябвало да оставим Призоваването да се провали; може би онази пустота щеше да погълне и нея. Но не мислех, че и това би помогнало. Тя беше прекалено силна и голяма. Можеше да запълни всички пробойни в света и пак да остане достатъчно. Тя беше Лесът, или Лесът бе тя. Корените й бяха твърде дълбоки.