Саркан дишаше тежко. Соля се свлече изтощен на стълбите и белият му огън угасна. Аз давах сила на Саркан, но скоро и той щеше да падне. Кралицата се обърна към нас. Не се усмихваше. На лицето й не бе изписано победоносно изражение, само безкрайна ярост и осъзнаване на превъзходството си.
Каша се изправи зад нея. Свали меча на Алоша от рамото си. Замахна.
Острието се заби в гърлото на кралицата и остана там. Разнесе се кух тътен; тъпанчетата ми запукаха, цялата стая притъмня.
Лицето на кралицата замръзна. Мечът започна да пие, да пие ненаситно, жаден за още и още. Тътенът се усили.
Приличаше на война между две безкрайни неща — бездънна пропаст и буйна река. Всички стояхме замръзнали и гледахме с надежда. Изражението на кралицата не се промени. Там, където бе забито острието, черна лъскавина се опитваше да превземе плътта й; разливаше се като мастило в чаша вода. Тя бавно вдигна ръка и докосна раната с пръсти; по върховете им полепна същата лъскавина. Тя я погледна.
Ненадейно вдигна поглед към нас, изпълнен с внезапно презрение; едва ли не поклати глава, сякаш искаше да ни каже какви глупаци сме всички.
После се свлече на колене; главата, тялото и крайниците й потрепериха като на кукла, изпусната от кукловода. Изведнъж пламъците на Саркан погълнаха тялото й. Късата й златна коса пламна в облак дим, кожата й почерня и се разцепи. Отдолу проблесна бледо сияние. За миг си помислих, че може би се е получило, че мечът е победил безсмъртието на Кралицата на Леса.
Но от пукнатините се вдигнаха облаци бял пушек, които прогърмяха край нас и избягаха, също както Кралицата на Леса бе избягала преди. Мечът на Алоша се опитваше да изпие всичко от нея, да улови дима, но той се издигаше прекалено бързо и се отскубваше от жадното острие. Соля покри глава, когато облаците се понесоха над него и нагоре по стълбите; някои се измъкнаха през отдушника, трети се вмъкнаха в гробницата и изчезнаха през една незабележима пукнатина в тавана. Каша беше закрила децата с тяло, двамата със Саркан се притискахме до стената, покрили уста с ръце. Духът на Кралицата на Леса се плъзна по кожата ни с мазния ужас на покварата, топлата смрад на стари листа и плесен.
А после изчезна. Тя изчезна.
Избавено от присъствието й, тялото на кралица Хана се срина на пода, както се разпада изгоряла цепеница. Мечът на Алоша издрънча до него. Бяхме сами; единственият звук идеше от хриптящите ни опити да си поемем въздух. Всички живи войници бяха избягали, мъртвите бяха погълнати от клоните и огъня, превърнати в опушени призраци пред белите мраморни стени. Каша бавно седна, децата се сгушиха в нея. Аз се свлякох на колене, разтреперана от ужас и отчаяние. Ръката на Марек лежеше разтворена до мен. Лицето му гледаше невиждащо нагоре, заобиколено от овъглени камъни и разтопена стомана.
Тъмното острие се разтваряше във въздуха. За миг остана само дръжката му. Мечът на Алоша беше унищожен. Кралицата на Леса беше оцеляла.
Глава 29
Изнесохме децата от кулата на утринното слънце, което обливаше в ярка, невероятна някак светлина безмълвните останки на шест хиляди мъже. Над тях вече жужаха мухи и грачеха врани. Когато излязохме, те литнаха и кацнаха по стените, за да ни изчакат да се махнем от пътя им.
Бяхме минали покрай барона в избата: облегнат на стената на огнището, с празни и невиждащи очи и локва кръв под себе си. Каша намери една здрава стъкленица с приспивна отвара в ръката на войника, който се бе свлякъл мъртъв от едната му страна. Отвори я и даде на децата да пийнат по глътка, преди да ги изнесем навън. Бяха видели достатъчно.
Сташек висеше на рамото й, а Саркан носеше Мариша на ръце. Влачех се след тях, прекалено изпразнена, за да ми призлее, прекалено пресушена, за да плача. Още дишах плитко и болезнено. Соля вървеше до мен и от време на време ми подаваше ръка, когато трябваше да преминем през особено висока купчина от бронирани трупове. Не го бяхме взели в плен; той сам ни последва с обърканото изражение на човек, който знае, че не сънува, а би трябвало. Долу в избата беше дал остатъка от пелерината си на Саркан, за да загърне малката принцеса.
Кулата бе устояла, макар и на косъм. Подът на голямата зала беше лабиринт от натрошени камъни, мъртви корени и изсъхнали клони, почернели като тялото на кралицата долу. Няколко колони се бяха срутили. В тавана зееше дупка към библиотеката и един стол беше пропаднал до средата в нея.