Саркан хвърли поглед нагоре, докато прескачаше каменните блокове и отломки.
Трябваше да заобиколим всички стени, които бяхме издигнали в опита си да задържим Марек отвън. Гласовете на древните камъни шепнеха тъжно, докато вървяхме към опустелия лагер. Там имаше неколцина оцелели войници, които ровеха в запасите; двама изскочиха от шатрата със сребърни бокали в ръце. С радост щях да дам десетки сребърни бокали, само и само да чуя човешки глас, да повярвам, че не всички са измрели. Но те бързо избягаха или се скриха от нас зад шатрите и купищата с провизии. Стояхме сами сред притихналото поле.
— Артилеристите! — спомних си изведнъж.
Те си бяха там: вкаменени войници, изтикани настрани, вперили невиждащи сиви очи в кулата. Повечето не бяха много строшени. Мълчаливо ги заобиколихме. Никой нямаше достатъчно сили да развали заклинанието. Накрая посегнах към Саркан. Той прехвърли Мариша в другата си ръка и улови моята.
Успяхме да съберем достатъчно магия, за да ги освободим. Мъжете се размърдаха и отърсиха, внезапно възвърнали си времето и дъха. Някои бяха изгубили пръстите си или имаха нови белези, но това бяха подготвени войници, свикнали да боравят с оръдие, което гърмеше страховито като всяко заклинание. Отстъпиха назад с разширени очи, но после забелязаха Соля. Него поне познаваха.
— Заповеди, господарю? — попита неуверено един от тях.
Той ги изгледа неразбиращо, после се обърна към нас със същата неувереност.
Слязохме заедно в Олшанка. Пътят още бе прашен от всички копита, които бяха трополили вчера по него. Вчера. Опитвах се да не мисля за това. Вчера оттук бяха минали шест хиляди мъже; сега всички те бяха мъртви. Лежаха в окопите, в залата, в подземието, на витото стълбище. Виждах лицата им в прахта. Някой в Олшанка ни забеляза и Борис излезе с каруца, за да ни посрещне. Олюлявахме се на всяка неравност като чували със зърно. В скърцането на колелата долавях всички песни, които някога бях чувала за войни и битки; конете биеха в ритъм с копита. Всички тези истории вероятно свършваха така: някой се прибираше уморен от бойното поле, натежал от смърт, но никой не пееше за това.
Жената на Борис, Наталия, ме сложи да спя в някогашната спалня на Марта — малка стаичка, обляна в слънце, със стара парцалена кукла на полицата и детско одеялце на леглото. Марта вече живееше в свой дом, но тази стая още пазеше нейните форми: топло, приветливо място, готово да ме приеме. Наталия сложи приспивно ръка на челото ми като собствената ми майка, все едно ми казваше: „Спи, спи, чудовищата няма да дойдат“. Затворих очи и се престорих, че й вярвам.
Не се събудих чак до вечерта — топла лятна вечер с нежен, синкав здрач. В къщата се чуваше позната суетня — някой приготвяше вечеря, други се прибираха от работа. Седнах до прозореца и дълго останах там. Семейството на Борис беше много по-богато от моето: имаха горен етаж само за спалните. Мариша тичаше в голямата градина с едно куче и още четири деца, повечето по-големи от нея; беше облечена в нова памучна рокличка, вече изцапана със зелени петна, а косата й се изхлузваше от спретнатите плитки. Сташек обаче седеше до вратата и само ги гледаше, макар че едно от другите деца беше момче на неговата възраст. Дори в простите си дрехи не изглеждаше като обикновено дете — с тези изпънати рамене и сериозно изражение на лицето.
— Трябва да ги върнем в Кралия — каза Соля. Беше си починал и беше възвърнал поне отчасти невъзможната си самоувереност, настанявайки се в групичката ни така, сякаш винаги е бил с нас.
Вече се беше стъмнило, децата си бяха легнали. Седяхме в градината и пиехме студена сливова ракия. Имах чувството, че се преструвам на възрастна. Горе-долу по същия начин и моите родители канеха гостите сина столовете и люлката под дърветата, говореха си за реколтата и семействата си, а междувременно ние, децата, вилнеехме със смях наоколо, беряхме горски плодове и кестени или просто играехме на гоненица.
Спомних си как, когато най-големият ми брат се ожени за Малгоша и двамата изведнъж спряха да се гонят с нас, а започнаха да седят на масата с родителите ни: тягостна алхимия, която усещах, че не бива да допускам да улови и мен. Изглеждаше ми нереално да седим тук, още по-малко пък да говорим за тронове и убийства, и то съвсем сериозно, като че ли това бяха реални неща, а не истории от песните.
Още по-особено се чувствах, като ги слушах да спорят.
— Принц Сташек трябва да бъде коронован веднага и да бъде установена регентска власт — не спираше Соля. — Най-малко ерцхерцогът на Жидна и ерцхерцогът на Варша…
— Тези деца няма да ходят никъде, освен при баба си и дядо си — отвърна Каша, — ако ще да ги метна на гръб и да ги занеса пеш дотам.