– Скъпо момиче, ти не разбираш…
— Не съм ви скъпо момиче — пресече го Каша толкова остро, че той се принуди да млъкне. — Щом сега Сташек е кралят, чудесно: кралят ме помоли да заведа него и Мариша при семейството на майка им. И там ще отидат.
— Столицата и без това е твърде близо — нетърпеливо вдигна пръсти Саркан. — Разбирам, че ерцхерцогът на Варша не желае да остави краля в ръцете на Жидна — добави подразнено той, когато Соля си пое дъх, готов да заспори отново, — но не ме интересува. В Кралия не беше безопасно и преди, а сега — още по-малко.
— Никъде няма да е безопасно — намесих се аз объркано. — Дълго време ще е така.
Струваше ми се, че се карат дали да построят къща от тази или онази страна на реката, без да обръщат внимание на следите от прииждащите пролетно време води, които стигаха по-високо от вратата.
— Жидна е на океана — каза след малко Саркан. — Северните замъци имат подходящо разположение, което ще им осигури добра защита…
— Лесът въпреки това ще дойде!
Нарочно излязох навън без обувки, за да мога да свия пръсти в меката трева и пръст и да попия силата на дома си. Знаех защо не искат да заминат, защо и моите родители не биха го сторили, ако сега отидех в Дверник и ги помолех да избягат оттам.
— Благодаря ви — казах аз.
Каруцата затрополи по пътя, войниците поеха след нея. Каша ме гледаше, прегърнала децата, докато не се скриха зад облак от прах. Обърнах се към Саркан, който ме гледаше със сурово, мрачно изражение.
— Е? — попита той.
Тръгнахме по пътя от голямата къща на Борис към дървеното колело на воденицата, което се въртеше неспирно в реката. Настилката постепенно премина в чакъл, докато не стигнахме до бистрата, разпенена вода. На брега бяха вързани няколко лодки. Отвързахме най-малката и я избутахме навътре; аз запретнах полите си, а Саркан хвърли вътре ботушите си. Не се качихме особено елегантно, но някак успяхме, без да се намокрим, и той хвана веслата.
— Поддържай ритъма — каза той, седнал с гръб към Леса.
Тихо запях забързващото заклинание на Яга и бреговете полетяха размазани край нас.
Спиндъл течеше чиста, право напред под жаркото слънце. Лъчите му искряха върху водата. Носехме се бързо по нея и с всеки замах на веслата изминавахме по половин верста. Видях жените, които перяха на брега на Понец, насядали сред купища бели чаршафи, и погледите им, когато прелетяхме като стрела пред тях; край Виосна за миг преминахме под вишневите дръвчета, по които вече се оформяха малки плодове, а водата беше посипана с опадали цветчета. Не успях да видя Дверник, макар да знаех кога минаваме покрай него. Разпознах завоя на реката на половин верста източно от селото и като се обърнах, зърнах лъскавото пиринчено петле на камбанарията на църквата. Вятърът духаше в гърба ни.
Продължих да пея тихо, докато пред нас се появи тъмната стена от дървета. Саркан остави веслата на дъното на лодката. Обърна се и мрачно огледа земята преди гората. Осъзнах, че вече я няма обгорената ивица; всичко беше покрито с гъста зелена трева.
— Бяхме я изгорили на верста и половина по цялата граница — каза той.
Погледна на юг към планините, като че ли се опитваше да прецени колко е напреднал Лесът. Не мислех, че това има значение. Така или иначе, беше много, но не толкова, колкото скоро щеше да стигне. Или щяхме да намерим начин да го спрем, или не.
Течението продължаваше да ни носи. От двете бряга на реката тънките, тъмни дървета пред нас разперваха дългите си ръце и премрежени пръсти като стени. Саркан се обърна към мен и се хванахме за ръце. Той запя заклинание за отвличане на вниманието, за невидимост; аз го подех и пошепнах на лодката да се превърне в празна, изгубена лодка, с разнищено, скъсано въже, която подскача спокойно по камъните. Стараехме се да не бъдем нищо, достойно за внимание. Слънцето грееше високо над главите ни и върху реката падаше сноп лъчи, прокраднал се между дърветата. Потопих едно от веслата отзад като рул, за да ни води по блесналия път.
Бреговете ставаха все по-обрасли и диви; храсталаците бяха отрупани с малки червени плодове и бодли като змейски зъби — бели и смъртоносно остри. Дърветата бяха дебели, криви и огромни; навеждаха се над реката и размятаха тънките си клони във въздуха, борейки се за по-голям къс от небето. Изглеждаха така, както звучи ръмженето на звяр. Сигурният ни път се стесняваше, а водата течеше тихо, сякаш и тя се криеше. Двамата със Саркан се свихме в средата на лодката.
Издаде ни една пеперуда — малко създание с трепкащи черно-жълти крилца, което се бе изгубило в Леса. Кацна уморено на носа на лодката, но една птица се стрелна като черен нож от дървото и я грабна. Остана на носа, стиснала в клюна си смачканите крилца на пеперудката, и я изяде с три бързи траквания, без да откъсва от нас малките си мънистени очички. Саркан се опита да я хване, но тя излетя между дърветата. В гърба ни повя студен вятър.